Хорхе Букай - Писма до Клаудия

Възможността за раздяла не съществува, понеже, ако се разделим, всеки от нас ще трябва да приеме собствената си празнина и да я запълни сам (нещо, което очевидно не сме били склонни да направим, когато сме предпочели да се вкопчим в другия).

Само когато сме заедно, можем да постигнем близост.

Само когато съществува възможността за раздяла, оценяваме факта, че сме заедно.

Нека сега отнеса всичко това към собственото ми разбиране за същността на двойките.

Вярвам, че една двойка не е съставена от двама души, нито е едно цяло, а три различни индивида: той, тя и двойката.

Някои двойки осъществяват съжителство, основано на тезата за двойката като едно цяло : ходят навсякъде заедно, имат една и съща професия, приятелите им също са двойки, всичко е в единение. Всичко! И всичко тръгва на зле, когато установят, че не се произвеждат тоалетни с две седалки. Краят идва, когато единият от двамата (най-често с помощта на терапия) установи, че е изчезнал като личност, и реши да възвърне индивидуалността си.

Има двойки, които са по-„модерни“ и използват подхода на двамата индивиди : Той и Тя. Всеки от тях допринася с нещо към връзката, но без да престава да пази собствената си територия и да дозира прецизно моментите, които прекарва с другия.

Това може да е чудесен модел за връзка, но не и за двойка, защото двойката като такава не съществува — няма общи планове, няма общи отправни точки. В резултат на своето не-съществуване този индивид-двойка нито може да расте, нито да се развива.

Докато не дойде ден, в който се срутва последният от многото мостове, свързвали някога тези два острова. Тогава островите отново стават острови — независими, но и самотни.

Последно ще се спра на най-рафинирания и може би най-често използвания похват, който е и най-прикрит: „Двойката е съставена от два индивида -_аз и двойката_“. Какво ще кажеш? Зловещо, нали? Най-страшното е, че съществуват връзки, в които този подход бива наложен от единия и безропотно приеман от другия, който е зависим от партньора си и е лишен (но само той) от собствен живот.

Когато някой терапевт успее да накара пациента сам да види тези ситуации, му излиза име на „разводаджия“.

Целта на тази пледоария е да се опитам да разбера защо съжителството в двойка е толкова трудно. Защото трябва да се съвместят интересите на трима!

Прекрасно е, когато се появи хармонията между тримата… Аз, ти и ние…

Вълнуващо!

Това ми напомня за стихотворение, което написах преди години.

Клаудия,

Задаваш ми все по-трудни въпроси.

Любовта… Какво е любов?

Нека започнем от очевидното.

Любовта е чувство и като такова, е свързана с усещането… С усещането за какво?

Нека първо ти припомня, че нищо не е абсолютно, и след това да ти кажа, че това, което наричам любов, е радостта от самото съществуване на другия ; или може би трябваше да кажа: на онова, което обичаме (човек или не).

С други думи, любовта не зависи от това какво прави, казва или притежава обектът. За любовта ми няма значение дали това, което обичам, е до мен, или ме е напуснало; когато обичам, не се вкопчвам, не манипулирам, не оказвам натиск. Любовта е пълното приемане на другия.

Спомням си един цитат на Карл Роджърс: „Когато усетя, че ме приемаш напълно, тогава — и само тогава — мога да ти покажа най-нежното си аз , най-крехкото си аз , най-любовното си аз и най-вече — само тогава — мога да ти покажа най-уязвимото си аз “.

Всичко, казано дотук, ми помага да отделя любовта от три други преживявания, които хората често бъркат с нея:

• Влюбване

• Желание

• Нужда

За нуждата вече стана въпрос и ти казах, че тя представлява жизненоважната потребност от нещо (например кислород, помниш ли?). Лично аз се съмнявам, че е възможно да се изпитва нужда от друго същество. Да, знам, че понякога мога да убедя сам себе си, че „имам нужда“ от някого. Въпреки това ми е напълно ясно, че тази мисъл ми служи единствено да се самозаблуждавам.