Колийн Маккълоу - Птиците умират сами

Здесь есть возможность читать онлайн «Колийн Маккълоу - Птиците умират сами» весь текст электронной книги совершенно бесплатно (целиком полную версию без сокращений). В некоторых случаях можно слушать аудио, скачать через торрент в формате fb2 и присутствует краткое содержание. Жанр: Классическая проза, на болгарском языке. Описание произведения, (предисловие) а так же отзывы посетителей доступны на портале библиотеки ЛибКат.

Птиците умират сами: краткое содержание, описание и аннотация

Предлагаем к чтению аннотацию, описание, краткое содержание или предисловие (зависит от того, что написал сам автор книги «Птиците умират сами»). Если вы не нашли необходимую информацию о книге — напишите в комментариях, мы постараемся отыскать её.

Любовта, болката, смъртта, които неизменно съпътствуват живота на човека, придавайки му измерения и дълбочина, нерядко се сливат в едно неразривно цяло, назовавано предопределение, съдба, участ… Този роман на австралийската писателка Колийн Макълоу разкрива, че и личността може да бъде синоним — когато е силна, изградена в борба с обстоятелствата, в конфликти, когато е автентична и диамантено твърда. Представителите на три поколения от семейство Клийри, за чиито житейски перипетии се разказва в произведението, отстояват непреклонно своите нравствени идеали, представите си за битието, въпреки че тази безкомпромисност им носи лични драми и се превръща в съдба, също тъй неумолима, както отказът им да й се подчинят.

Птиците умират сами — читать онлайн бесплатно полную книгу (весь текст) целиком

Ниже представлен текст книги, разбитый по страницам. Система сохранения места последней прочитанной страницы, позволяет с удобством читать онлайн бесплатно книгу «Птиците умират сами», без необходимости каждый раз заново искать на чём Вы остановились. Поставьте закладку, и сможете в любой момент перейти на страницу, на которой закончили чтение.

Тёмная тема
Сбросить

Интервал:

Закладка:

Сделать

Пади влезе с димяща чаша чай за Фий. Тя тъкмо оставяше Хал на седалката, сит и сънлив.

— Къде сме? — попита тя.

— Мястото се казва Вели Хайтс. Щели да ни прикачат още един локомотив за изкачването до Литгоу — обясни ми момичето от лавката.

— Колко време имаме, за да изпия това?

— Петнадесет минути. Франк ще ти донесе сандвичи, а аз ще взема на момчетата нещо за ядене. Следващия път ще спрем чак в Блейни, по-късно през нощта.

Меги, внезапно много развълнувана, пийна от горещия сладък чай на майка си и хапна от сандвича, който Франк й донесе. Той я настани на дългата седалка под малкия Хал, загърна я плътно в одеялото и после направи същото с Фий, която легна по цялата дължина на отсрещната пейка. На Стюърт и Хюи постлаха на пода между седалките, а Пади каза на Фий, че ще вземе Боб, Франк и Джек със себе си през няколко купета, за да поговорят с едни овчари, и там ще прекарат нощта. Във влака беше много по-приятно, отколкото в кораба; Меги се заслуша в тракането и ритмичното пухтене на двата локомотива, чуваше вятъра в телеграфните стълбове и от време на време тропот като от забързани копита, когато стоманените колела се забавяха по стръмните релси и след туй припряно бързаха да наберат скорост. После заспа.

Сутринта гледаха с почуда и недоумение природата навън, каквато не бяха допускали, че съществува на една и съща планета с Нова Зеландия. Хълмове наистина имаше, но абсолютно нищо друго не беше като у дома. Всичко беше кафяво и сиво, дори дърветата. Зимната пшеница бе станала вече сребристосива под ослепителното слънце и додето стигаше погледът, се полюшваше и огъваше на вятъра, като само тук-там се виждаха тънки източени дървета със синкави листа или групички прашни храсти, посивели и излинели. С нетрепващ поглед Фий огледа околността, без да промени израза на лицето си, но очите на горката Меги плувнаха в сълзи. Беше грозно, неоградено от човешка ръка и толкова обширно, а без следа от зеленина.

След мразовитата нощ, когато слънцето приближи зенита си, денят стана непоносимо горещ, а влакът трополеше по своя път, като спираше само от време на време в някое малко градче, пълно с велосипеди и конски каруци: коли, изглежда, рядко стигаха дотук. Пади отвори докрай и двата прозореца въпреки саждите, които прехвърчаха и полепваха по всичко. Беше толкова горещо, че едвам си поемаха дъх, а дебелите им новозеландски зимни дрехи дращеха телата им и кожата ги сърбеше. Едва ли другаде, освен в ада, можеше да е така горещо през зимата.

Гилънбоун наближи със залеза и им се видя като малка купчина разнебитени постройки от дърво или ръждиво желязо от двете страни на широка прашна улица без дървета. Чезнещото слънце оставяше златната си диря по всичко и това придаваше на града мимолетно величие, което се стапяше още пред очите им, докато стояха на перона и гледаха. И отново стана типично за най-затънтената вътрешност на континента селище, построено на границата на постоянно стесняващия се дъждовен пояс; на запад се простираха две хиляди мили безводна пустиня.

Лъскава черна кола чакаше пред гарата, а през прахта, дебела няколко сантиметра, без да й обръща внимание, към тях крачеше свещеник. В дългото си расо напомняше на нещо от миналото и сякаш не стъпваше като обикновен човек, а се движеше като в сън; прахта около него се вдигаше на облачета, които се червенееха на последните лъчи на залеза.

— Здравейте! Аз съм отец де Брикасар — заговори той, като подаваше ръка на Пади. — Сигурно вие сте братът на Мери: приличате си. — Той се обърна към Фий и доближи безсилната й ръка към устните си, като се засмя искрено изненадан: никой, не можеше по-бързо от отец Ралф да отличи благородното потекло на една жена. — Колко сте красива! — отбеляза той, сякаш изричаше най-естественото нещо на света за един свещеник. Чак тогава погледът му се прехвърли на скупчените момчета, спря озадачен върху Франк и се плъзна по другите един по един, както бяха наредени по височина. Зад тях Меги стоеше съвсем сама, зяпнала го с отворена уста, като че виждаше самия бог. Без да забелязва сякаш, че расото му от скъп шевиот се валя в прахта, той мина покрай момчетата, клекна пред Меги и я хвана с двете си ръце — силни, нежни и добри.

— А ти коя си? — попита той засмян.

— Меги — отвърна тя.

— Името й е Мегън — намеси се свъсено Франк с чувство на омраза към този красив и потискащо висок мъж.

— Любимото ми име: Мегън. — Той се изправи, но задържа ръката на Меги в своята. — По-добре е да пренощувате в презвитерството — каза той, като поведе Меги към колата. — Утре ще ви закарам в Дройда, много е далеч, а вие сте пътували с влак чак от Сидни.

Читать дальше
Тёмная тема
Сбросить

Интервал:

Закладка:

Сделать

Похожие книги на «Птиците умират сами»

Представляем Вашему вниманию похожие книги на «Птиците умират сами» списком для выбора. Мы отобрали схожую по названию и смыслу литературу в надежде предоставить читателям больше вариантов отыскать новые, интересные, ещё непрочитанные произведения.


Отзывы о книге «Птиците умират сами»

Обсуждение, отзывы о книге «Птиците умират сами» и просто собственные мнения читателей. Оставьте ваши комментарии, напишите, что Вы думаете о произведении, его смысле или главных героях. Укажите что конкретно понравилось, а что нет, и почему Вы так считаете.

x