Робер Мерл - Малвил

Анес Пимон и Мари Лануай ме прегръщат. По тъмното като гьон лице на Марсел текат малки кръгли сълзи. А Жюдит, по̀ мъжкарана от всякога, ми стиска ръката и казва: „Господин Конт, вие бяхте чудесен. Облечен целият в бяло, вие сякаш слизахте от стъклописа на прозореца, за да убиете змея.“ Докато говори, тя мачка десния ми лакът със силната си ръка, а по-късно аз ще видя, че тя не може да говори на мъж, който е на възраст да й хареса (нещо, което, като се има пред вид нейната възраст, предполага богат избор), без да опипва горните му крайници. Спомням си, че първия път тя ми се представи като „неомъжена“ и сега се питам дали от деня на събитието е останала нечувствителна към херкулесовите рамене на Марсел, а Марсел — безразличен към нейното силно очарование. Говоря без ирония, защото тя наистина има чар.

— Слушайте — казвам аз, като понижавам глас и ги дръпвам настрана, тях, Фожане и Делпейру, на които продължително стискам ръка, — наистина имаме малко време. Трябва да се организирате. Няма да оставите бившите подлизурковци на Фюлбер да управляват Ла Рок. Ще предложите да се избере общински съвет. Още по време на заседанието напишете вашите шест имена и веднага представете вашата листа. Никой няма да посмее да излезе срещу вас.

— Не слагайте моето име — казва Анес Пимон.

— И моето — добавя веднага Мари Лануай.

— А защо?

— Това би раздразнило много жени. Обаче госпожа Медар — да. Госпожа Медар е учителка.

— Наричайте ме Жюдит, миличка — казва Жюдит и слага ръката си на рамото й. (Тя опипва и жените.)

— Допускате ли, че ще посмея — казва Анес и се изчервява.

Гледам я. Приятна е тази нежна заруменена кожа на руса жена.

— А кмет? — пита Марсел. — Измежду нас само Жюдит умее да говори. Не искам да ви обидя — поглежда към нея той с нежен възторг, — но те никога няма да приемат жена за кмет. Особено — добавя Марсел и смесва ту „ти“, ту „вие“ (което в края на краищата го кара да се изчерви) — като не говориш нашия диалект.

— Ще ви задам един въпрос — казвам веднага. — Бихте ли приели за кмет някой от Малвил?

— Теб ли? — пита веднага Марсел с надежда.

— Не, не мен. Мислех за някой като Мейсоние.

С крайчеца на окото си виждам, че Анес Пимон е малко разочарована. Може би се е надявала да чуе друго име…

— Ами… — казва Марсел — той е сериозен, почтен…

Добавям:

— Познава военното дело, а това ще ви бъде много полезно при организиране на отбраната ви.

— Познавам го — казва Фожане.

— И аз — добавя Делпейру.

Те не ще добавят нищо повече. Гледам откровените им четвъртити лица. „Познавам го“ — това изключва всякаква резервираност.

— Все пак — казва Марсел.

— Защо „все пак“?

— Ами той е комунист.

— Хайде, бъдете сериозен, Марсел — казва Жюдит. — Какво е един комунист без комунистическата партия?

Тя говори много отчетливо като учител, което, ако бях всеки ден с нея, щеше да ме дразни, но на Марсел, изглежда, прави силно впечатление.

— Вярно — казва той и клати плешивата си глава. — Вярно, но все пак не би трябвало да има диктатура тук, достатъчно опитахме вече от нея.

Казвам сухо:

— Това не е в стила на Мейсоние. Ни най-малко. Обидно е дори да се предполага подобно нещо.

— Няма нищо обидно — казва Марсел.

— Ти забравяш, че сега ще имаме пушки — добавя Фожане.

Поглеждам Фожане. Лицето му е съвсем четвъртито и е с цвят на печена глина. И раменете му са четвъртити. Не е глупав. Възхитен съм, че поставя въпроса за пушките, като го смята разрешен.

— Предполагаме, че първото решение на общинския съвет ще бъде въоръжаването на жителите на Ла Рок — казвам аз.

— Така може — казва Марсел.

Споглеждаме се. Постигнали сме съгласие. Освен това нещо, което ме изненадва — Жюдит показа тактичност. Тя почти не се намеси.

— Добре — казвам аз с бегла усмивка, — сега ми остава само да убедя Мейсоние.

Оставям ги и се отдалечавам, после се връщам и със знак извиквам Мари Лануай. Тя веднага идва при мене. Тридесет и пет годишна брюнетка, закръглена и решителна. Докато вдига глава към мен в очакване да й кажа какво възнамерявам, в мен нахлува силно, буйно желание да я взема в прегръдките си. Никога не съм флиртувал с нея, нито съм имал някакви по-точни намерения, ето защо не зная на какво да припиша този внезапен порив, освен на жажда за покой у войника. Но и „покой“ не е добре казано. Има по-отморяващи занимания. Любовта също е борба, но тя изглежда за моя дълбок инстинкт по-положителна, отколкото битката, в която съм потънал, защото не отнема, а дава живот.