Робер Мерл - Малвил

Надига се глъч, над която се носи гласът на Марсел.

— Искаш да кажеш, че е мъртъв?

— Точно това искам да кажа. Жан Ферак е мъртъв. Вилмен е мъртъв. И с изключение на тия четиримата, които станаха наши приятели, всички останали са убити.

В същия миг голямата сводеста врата в дъното на параклиса се отваря наполовина и Мейсоние, Тома, Пейсу, Жаке един по един влизат в църквицата с оръжие в ръка. Казвам „влизат“ — това не е нахлуване. Движението им е спокойно и дори бавно. Ако не бяха пушките им, щяха да минат за мирни хора. Те пристъпват няколко крачки по централната пътека, после по мой сигнал се спират. Стражата около мене, която по друг мой знак е застанала права и се е събрала около мене, също стои, без да мърда. Миг на изумление, после присъствуващите започват да крещят смъртни заплахи към Фюлбер. Само двете въоръжени групи, които затварят двата края на пътеката, мълчат.

Всичко се разиграва за четвърт секунда. При скърцането на сводестата врата Фюлбер се завърта кръгом и последната му илюзия изчезва. Когато отново се обръща към мене с разстроено лице, той вижда как затварям с моите стражи мрежата, в която е попаднал. Нервите му не могат да издържат подобно сгромолясване след цялата надежда, с която го бях опил. Той се огъва. Само една мисъл го владее: да избяга — да избяга физически — от хората, които го гонят. Той замисля паническия план да стигне до страничната врата, като пресече една от пътеките отдясно. И в заслеплението си се втурва по пътеката, където са Марсел, Жюдит и двете вдовици. Марсел дори не го удря с юмрук. Той го отблъсква с опакото на ръката, но не измерва силата си. Фюлбер се стоварва стремително на централната пътека. Разнася се диво ръмжене. Тълпата изскача от всичките пътеки, като събаря столовете, и Фюлбер изчезва под глутница разбеснели се хора, струпани върху му. Чувам го, че извиква два пъти. Виждам на другия край на пътеката отвратеното и ужасено лице на Пейсу и втренчените му в мен очи, с които ме пита да се намеси ли. Поклащам отрицателно глава.

Народното правосъдие не е приятна гледка, но в случая то ми се вижда справедливо. И аз не смятам да си предавам лицемерно вид, че го задържам или че съжалявам, след като съм направил всичко, за да му дам тласък.

Когато виковете на хората утихват, знам, че в ръцете им е едно безжизнено тяло. Чакам. Постепенно виждам как човешкият грозд около Фюлбер се разпада. Хората се отдръпват, отиват по местата си, вдигат падналите столове — някои от тях още зачервени и разпалени, други — както ми се струва — доста засрамени, с очи към земята, с потиснат вид. И едните, и другите разговарят на групички. Не слушам какво говорят. Гледам тялото, изоставено насред централната пътека. Давам знак на другарите ми да дойдат при мене. Те пристъпват и пристъпвайки, заобикалят трупа, без да го гледат. Единствен Тома се спира и разглежда Фюлбер.

Ние мълчим, макар че „новите“ дискретно са се отстранили. Когато Тома, който е коленичил, става и тръгва към мене, аз правя две крачки към него, за да се отдалеча от групата.

— Мъртъв ли е? — питам тихо.

Той кима утвърдително.

— Е добре — казвам аз със същия тон. — Ти трябва да си доволен, получи, каквото искаше.

Той продължително ме гледа. И в погледа му се таи онази смесица от обич и омраза, каквато той винаги е проявявал към мене.

— И ти също — отговаря той кратко.

Отново се качвам по стъпалата към хо̀ра. Обръщам се към хората и призовавам за тишина. Казвам:

— Бюрг и Жане ще отнесат тялото на Фюлбер в стаята му. Господин Газел ще бъде така добър да го придружи и да прекара нощта в бдение. А що се отнася до нас, предлагам да направим събрание след десет минути. Налага се да вземем съвместно решения, които се отнасят до Ла Рок и Малвил.

Шумът отначало е заглушен, но се засилва, щом Бюрг и Жане отнасят Фюлбер, сякаш с него се заличава колективният акт, който му отне живота. Замолвам другарите ми да намерят начин да отстранят внимателно онези, които биха искали да ме заобиколят. Предстоят ми два-три неотложни разговора, които трябва да останат в тайна.

Слизам по стъпалата и се отправям към опозиционната група, единствената, която прояви смелост в изпитанието и достойно държане, тъй като нито един от тях не взе участие в линчуването, дори и Марсел. След удара, с който отблъсна Фюлбер, той не мръдна от своята пътека, както не мръднаха и Жюдит, и двете вдовици, и двамата земеделски стопани, за които научавам, че се казват Фожане и Делпейру. Фюлбер бе убит от страхливците.