Робер Мерл - Малвил

— Така — казва Мейсоние.

Думата има неопределено и сдържано значение, така, както я употребяваме в Малжак. Той продължава:

— Остават и храните от Курсьожак, които Ферак е докарал тук. Много са. Бих искал да зная ще вземеш ли от тях.

— Какво има? Знаеш ли?

— Да. Току-що ми казаха. Птици, две прасета, две крави, сено и цвекло в изобилие. Сеното е останало там в една плевня, която те не са били толкова глупави да я изгорят.

— Две крави! Мислех, че в Курсьожак имаха само една крава!

— Скрили втората, за да не я дадат на Фюлбер.

— Я ги виж ти! Пет пари не са давали за това, че бебетата в Ла Рок умират от глад, стига само тяхното да е добре хранено! Това не им е помогнало много!

— И така — продължава Мейсоние, като ме връща сухо на въпроса. — Какво смяташ да правиш? Ще искаш ли частта си?

— Дали искам частта си! Какво нахалство! Това имане принадлежи изцяло на Малвил, тъй като Малвил победи Вилмен!

— Слушай — казва Мейсоние, без да се усмихва. — Ето какво ти предлагам: вземаш всичките кокошки…

— По дяволите кокошките! Доста много имаме в Малвил. Много зърно гълтат.

— Чакай: вземаш кокошките и двете прасета, а ние — останалото.

Прихвам да се смея.

— На Малвил — две прасета, а на Ла Рок — две крави! Това ли е твоята представа за справедлива делба? А сеното? А цвеклото?

Той не казва нищо. Нито дума! Добавям след малко:

— Във всеки случай не мога да реша това сам. Ще трябва да говорим в Малвил.

И понеже упорито мълчи и погледът му е строг, казвам доста неохотно:

— Понеже в Ла Рок имате само една крава, може би ще можем да направим някакво усилие откъм тази страна?

— Така! — казва Мейсоние тъжно, сякаш е останал по-долу в нашите преговори.

И пак мълчание. Той отново мисли. И аз не го притеснявам.

— Ако добре разбирам — казва той с вид на отвращение, — ще трябва още и да се зачитат формите на демокрация, да се спори цели часове и да се оставя да бъда критикуван преди всичко от хора, които нищо няма да вършат, а ще си седят на задника.

— Не преувеличавай, ще имаш златен общински съвет.

— Златен? Ами онази жена, и тя ли е от злато?

— Жюдит Медар ли?

— Да, Жюдит. Езикът й е един! И какво всъщност представлява тя — казва той с подозрение, — социалистка ли е?

— Съвсем не! Тя е от лявото крило на християнската партия.

Лицето му светва.

— Предпочитам така. Винаги съм се разбирал добре с тоя вид католици. Те са идеалисти — допълва той със сдържано презрение.

Като че ли той не е идеалист! Във всеки случай успокоил се е напълно. Защото Марсел, Фожане, Делпейру — той ги познава. Жюдит бе — ако мога да се изразя така — пълна с неизвестност.

— Приемам — казва най-после той.

Понеже приема, сега и аз ще поставя условията си.

— Слушай, бих искал все пак между общинския съвет на Ла Рок и Малвил да има такова споразумение: десетте пушки от Вилмен и евентуално двете крави от Курсьожак не са дадени на Ла Рок. Те са предоставени лично на тебе през цялото време, докато траят функциите ти на кмет.

Той ме поглежда критично.

— Това значи, че искаш да си ги вземеш, ако ларокците ме изгонят?

— Да.

— Може би няма да е така лесно.

— Добре, в такъв случай пушките и кравите ще станат обект на съвместни преговори.

— На пазарлък, какво друго! — казва той с изражение на човек, който ме обвинява.

Всичко това — хладно и дори въздържано от страна на Мейсоние. Чувствувам се неудобно. Мъчно ми е да се разделя с него без нищо, което да припомни сърдечността, която в Малвил определя нашите отношения.

— Е добре — казвам аз, като се преструвам на весел, ето че стана кмет на Ла Рок! Щастлив ли си?

Въпросът ми никак не е уместен. Веднага забелязвам това.

— Не — отговаря той сухо. — Надявам се да бъда добър кмет, но не съм щастлив.

Нетактичността ми вече е тръгнала по нанадолнището. Продължавам да я търкалям.

— Дори и като живееш при Мари Лануай?

— Дори и тогава — отговаря той без усмивка и ми обръща гръб.

Оставам сам. Обстоятелството, че съм си заслужил троснатия му отговор, никак не ме утешава. За щастие нямам време да се задълбочавам в душевните си състояния. Господин Фабрьолатр ме докосва по ръката и ме моли за разговор с учтивост, която е на две стъпки от раболепието. Не мога да кажа, че много обичам тази дълга белезникава свещ, с малката четчица за зъби под носа и с очички, мигащи зад очила с железни рамки. На това отгоре — с неприятен дъх.

Господин Конт — казва той с безизразен глас. Тук има хора, които казват, че искат да ме съдят и обесят. Намирате ли, че това е справедливо?