Робер Мерл - Малвил

Погребението е определено за дванадесет часа; уговорили сме се, че ще се причестим. След сутрешното събрание чакам в моята стая онези измежду нас, които са решили да се изповядат.

Изслушвам Колен, Жаке и Пейсу. Тия тримата, преди да си отворят устата, знам какво им тежи. И толкова по-добре, ако останат с впечатление, че мога да ги освободя от това бреме: „Греховете ще бъдат прехвърлени на онези, на които вие ги прехвърлите, и ще останат у онези, на които вие ги оставите.“ Да ме пази бог от мисълта, че имам или че ще имам някога такава необятна власт! Понякога се съмнявам, че и самият бог може да измие съвестта на човека. Но стига. Никого не искам да наскърбя с еретични мисли. Още повече, че в тази област не съм сигурен в нищо.

Като свършва, Колен ми казва с усмивчицата си:

— Според Пейсу, Фюлбер задавал много въпроси по време на изповед. После се карал. Това не е твоята метода.

И аз се усмихвам.

— Ти не би приел! Изповядваш се, за да ти олекне. Няма да ти усложнявам задачата.

За голямо мое учудване лицето на Колен става сериозно.

— Но аз не се изповядвам само за това. Изповядвам се, за да стана по-добър.

Той се изчервява при тези думи, защото фразата му се вижда смешна. Лицето му изразява съмнение.

— Но вярваш ли, че това е възможно?

— В твоя случай може би. Но при повечето случаи — не.

— И защо?

— Защото, видиш ли, хората са много силни и крият недостатъците си. Излиза, че изповедта им няма стойност. Вземам за пример старата Мену: не съм я чувал на изповед, иначе нямаше да говоря за нея. Старата Мену се укорява за „строгостите“ си към Момо и съвсем не за гадостите към Фалвиница. Според нея нямало такива, поведението й било напълно в реда на нещата.

Колен се смее. А аз се усещам, че говоря за Момо, като че ли е още жив, и от това изведнаж ми става ужасно болно. Веднага минавам на друга тема:

— Писах две думи на Фюлбер, за да го уведомя за появата по тия места на банди разбойници. Посъветвах го по-добре да охраняват Ла Рок, особено нощем. Ще ти бъде ли приятно да занесеш писъмцето?

Колен мигновено се изчервява.

— След онова, което ти казах, не мислиш ли, че е малко…

Той не довършва изречението си.

— Мисля, че в Ла Рок ти имаш една приятелка от детинство и че за теб ще бъде удоволствие да я видиш. Тогава? Какво лошо има?

След тримата мъже приемам Кати. Едва влязла в стаята ми, тя обгръща с две ръце шията ми. Макар че прегръдката й не ме оставя безчувствен, решавам да я позакача по този повод и смеешком се освобождавам.

— Прекаляваш. За какво си дошла: да ме приласкаеш ли, или да се изповядваш? Хайде, седни, но седни от другата страна на масата, така ще бъда малко на завет.

Тя е във възторг от приема ми. Очаквала е да бъде по-студен. И ето че се изповядва без всякакво предисловие. Чакам продължението, защото зная, че не е дошла за това. Докато се разкайва за греховете си, при което ми доверява дреболии, които никога не са я безпокоили, забелязвам, че си е гримирала очите. Дискретно, но нищо не липсва: веждите, клепките, клепачите. Тя продължава да живее от дребните си козметични запаси от преди бомбата.

Кати приключва с маловажните си признания, но аз мълча. Чакам. И за да бъде изчакването ми по-естествено, не я и гледам. Драскам с молива по една попивателна хартия. Не разхищавам хартията. Сега тя е много ценна.

— А иначе — казва най-после тя — ти все още ли си ми сърдит?

Продължавам да си драскам.

— Сърдит ли? Не.

И тъй като нищо не обяснявам, тя продължава:

— Не изглеждаш доволен.

— И не съм доволен.

Мълчание. Продължавам да си драскам.

— От мен ли не си доволен, Еманюел? — пита тя с най-гальовния си глас.

Сигурно се умилква с още по-голяма изразителност. Напразен труд. Очите ми са извънредно заети: на попивателната рисувам едно ангелче.

— Не съм доволен от изповедта ти — казвам със строг глас.

И чак тогава вдигам глава и я поглеждам. Тя не очакваше подобно нещо. Сигурно не ме взема много на сериозно като абат на Малвил.

— Това бе една недобра изповед — продължавам аз все така строго. — Ти дори не видя вина в главния си недостатък.

— И кой е той според тебе? — пита ме тя с едва сдържана агресивност.

— Кокетството.

— О, това ли! — казва тя.

— О, разбира се, за тебе това е нищо — казвам аз. — Ти обичаш мъжа си, знаеш, че няма да му изневериш (тук тя се усмихва подигравателно), така че си казваш: карай, защо да не се позабавляваме малко! За жалост в колектив, където има шестима мъже и само две жени, тези игрички са много опасни. А и твоето кокетство — ако не съм аз да река „стоп!“ — ще внесе безпътство в Малвил. Вече мисля, че Пейсу твърде много те гледа.