Робер Мерл - Малвил

Помислихме и за катеренето. Горната част на оградата, която може да се свали, за да може да мине една каруца, е защитена от четири реда бодлива тел, която не може да се докосне, без да се предизвика шум като от металически кутии. Почтените посетители обаче могат да използуват камбана, доставена от Колен от запасите в магазина му и поставена от него до шпионката.

Мейсоние нарече площадката между дъсчената ограда и рововете на първата крепост „Зона на предни постове на охраната“, или ЗППО. По негов съвет решихме да я обсипем с капани в шахматен ред, като оставим свободен един триметров широк път, който минаваше покрай рова отдясно, после покрай хлътналата извивка на скалата пред гробищата в зародиш и стигаше до оградата. Тези капани или както ти наричаше Мейсоние — примамки за глупци , бяха от най-класическия вид: дупки, дълбоки шестдесет сантиметра, на дъното на които поставихме остри опалени на огън колове или дъсчици с наковани по тях едри пирони. Отворите им бяха прикрити със затрупани с пръст картони.

Междувременно Пейсу довършваше надстройката на първата крепостна стена, като издигаше цял метър и половина зидария върху здрави дървени греди, наредени над амбразурите на назъбените стени. Като свърши, той поиска от Мейсоние да затвори амбразурите с дебели дървени плоскости, които „да се отварят от долу на горе и навътре. По този начин ти можеш да си стреляш от крепостните стени, без някакъв мръсник отдалеч да се защити. И на това отгоре правиш в долната част на плоскостите по един процеп, за да удвоиш бойниците“.

Разбира се, без да доизяснява, той предполагаше, а и ние също, че нападателите ще разполагат като нас само с ловни пушки, за чиито патрони старото дъбово дърво щеше да бъде достатъчна преграда. Почти несъзнателно предположение, което събитията опровергаха.

Бях сам една сутрин в ЗППО, тъй като дъсчената ограда беше вече направена, но не и капаните, когато се чу звънът на камбаната. Беше Газел, възседнал голямото сиво магаре на Фюлбер. Той слезе от него, щом отворих шпионката, и ми показа учтиво и хладно лице.

Не пожела да „се освежи“, подаде ми през шпионката писмо от Фюлбер и заяви, че ще чака отговора там. Вярно е, че не настоявах твърде да влезе, тъй като ЗППО далеч не беше завършена.

Ето писмото:

„Драги Еманюел,

Благодаря ти за предупреждението относно бандите. Ние още не сме видели нищо от тоя род към нас. Вярно е, че не сме така богати като Малвил.

Ако обичаш, предай моите съболезнования на старата Мену за смъртта на сина й и й кажи, че не го забравям в молитвите си.

От друга страна, имам чест да ти съобщя, че събранието на вярващите от моята енория ме избра за епископ на Ла Рок.

Като такъв, аз ръкоположих Газел и го назначих за свещеник на Курсьожак и абат на Малвил.

Въпреки желанието ми да ти бъда приятен, бих престъпил задълженията си, ако призная свещеническите функции, които ти си счел, че можеш да поемеш в Малвил.

Господин абатът Газел ще извърши литургия в Малвил в следващия неделен ден. Надявам се, че добре ще го приемеш.

Моля те да вярваш, драги Еманюел, в християнските ми чувства.

Фюлбер льо Но

Епископ на Ла Рок

P.S. Тъй като Арман е неразположен и трябва да пази стаята, натоварвам господин Газел да ти предаде това писмо и да ми донесе отговора ти.“

Като прочетох това учудващо послание, открехнах шпионката. Бях се погрижил да я затворя веднага след връчването на писмото: не исках Газел да види дупките, които ние точно тогава копаехме. Моят Газел стоеше там, пред дъсчената ограда, с някакво изплашено и напрегнато изражение на клоунското си безполово лице.

— Газел — казах аз, — не мога да отговоря веднага. Трябва да чуя мнението на хората от Малвил. Колен ще отнесе отговора ни до Фюлбер утре сутринта.

— В такъв случай аз сам ще дойда да го взема утре сутринта — отвърна Газел с тъничкия си глас.

— Ама не, моля ти се, не искам да те карам да извървиш тридесет километра, яхнал на магаре, два дена един подир друг. Колен ще отиде.

Настъпи мълчание. Газел попремига и каза не без стеснение:

— Извини ме, но ние вече не пускаме в Ла Рок чужди хора, които не спадат към енорията.

— Какво! — възкликнах недоверчиво аз… — Ние ли сме „чуждите хора“?

— Не точно… — отговори Газел, свеждайки очи.

— А? Защото има и други освен нас!

— Във всеки случай това е решение на енорийския съвет.

Казах възмутено:

— Браво на енорийския съвет! И не се ли сети енорийският съвет, че малвилската енория би могла да приложи същото правило към хората от Ла Рок?