Робер Мерл - Малвил

— Както и твоето намерение — продължава внезапно Пейсу и насочва към Тома грамадната си лапа; ръката му сякаш се простира по цялата ширина на масата. — Както и твоето намерение — повтаря той с гръмотевичен глас — да напускате с Кати Малвил, по-голяма глупост от тая, здраве!

— И аз мисля като теб — казвам веднага.

— Преди всичко къде ще отидеш, мухльо такъв? — пита Пейсу, като влага в обидата невероятен пълнеж от топлота и обич.

Колен прихва както винаги точно навреме и смехът му прозвучава правдиво. Той ни дава тон и ние го последваме. Тези смехове разведряват атмосферата дотолкова, че докарват усмивка и на стиснатите устни на Тома. Впрочем забелязвам, че след това тялото му се отпуска и той дори изважда ръце от джобовете си.

След тоя смях гласуваме и единодушно без един глас — моят, който посочва Мейсоние — ме избират за военен командир на Малвил „в случай на неотложна нужда и на опасност“. Като естествено се разбира, че когато не е крайно необходимо, всички решения, дори и онези, които се отнасят до сигурността ни, ще бъдат вземани на общо събрание. Благодаря и замолвам Мейсоние да ми бъде придаден като помощник, а в случай на невъзможност да действувам поради раняване — като заместник. Ново гласуване, което ме задоволява. Неясна глъчка: нервно отпускане; оставям ги за няколко минути на воля.

— Бих искал да се върна на гледището, което Колен изказа отначало — казвам аз. — Добре, всички сме почувствували, че е ужасно да се стреля по тия нещастни хора. Оттам и колебанието ни. И все пак има нещо, което бих искал да кажа. Щом нашето колебание е струвало живота на Момо, значи, че рефлексът ни не е бил добър. От деня на събитието не живеем вече в епоха като предишната, това не сме осъзнали достатъчно и недостатъчно сме се приспособили.

— И какво означава, че не сме живеели вече в предишната епоха? — пита Пейсу.

Обръщам се към него.

— Ще ти дам един пример: предположи, че преди деня на събитието някой е дошъл в дома ти през нощта и за отмъщение ти е изгорил хамбара, сеното и кравите.

— Бих искал да го видя тоя! — казва Пейсу, като забравя, че е загубил всичко.

— Да предположим. Това е огромна загуба, ще ми кажеш ти, но не е загуба, която поставя живота ти в опасност. Преди всичко защото има застрахователно дружество. Но и преди то да се реши да ти плати, насреща ти е селската кредитна банка, която ще ти отпусне заем, за да си купиш крави и сено. А — слушай ме добре, — ако сега някой ти открадне кравата или ти вземе коня, или ти изяде житото, свършено е, няма лек, за по-дълъг или по-кратък срок той те осъжда на смърт. Това не е обикновена кражба, това е престъпление. И то престъпление, което трябва да бъде наказано със смърт, начаса и без колебание.

Виждам, че Жаке премигва, но вдаден в мисълта си, не разбирам веднага коя е причината. Толкова пъти съм си повтарял след смъртта на Момо това, което току-що им казвам, че ми се струва, че го предъвквам. Впрочем смятам пак да се върна на него, тъй като знам добре, че нито у моите другари, нито у мене може да се промени за един ден поведение на един цял живот. Нито пък да се замести усвоеното зачитане на човешкия живот с инстинкта за самосъхранение.

— Все пак — казва с тъга Колен. — Да убиваш хора!

— Налага се — отговарям аз, без да повишавам тон. — Новата ера го изисква. Повтарям: онзи, който взема житото ти, те осъжда на смърт. А ти все пак нямаш причини да предпочиташ ти да умреш вместо него!

Колен замълчава. Другите — също. Но станалото си има пълнеж. Мога да разчитам на него, за да натежи в спомена им и да ми помогне да им внедря — да внедря най-напред на себе си — оня нечуван рефлекс на скорост и бруталност, с който животното защищава леговището си.

Все пак накрая забелязвам, че лицето на Жаке е станало виненочервено и че едри капки пот са избили по челото му и се стичат по слепите му очи. Прихвам.

— Успокой се, Жаке! Решенията, които вземаме тази вечер, не са ретроактивни!

— А какво означава „ретроактивни“? — пита той, като ме гледа с хубавите си кафяви очи.

— Това означава, че не се прилагат към постъпки в миналото!

— А, добре! — казва той облекчен.

— Пустият му Жаке! — казва Пейсу.

И спрели поглед на Жаке, ние се смеем, също както преди малко на Тома. Не бих повярвал, че е възможно такова веселие след пролятата и загубена кръв. Но това не е веселие. Този смях има социално съдържание. Той потвърждава нашето единство. Въпреки грешките си Тома е един от нас. Жаке — също. След изпитанията колективът отново се сформира, обединява и засилва.