Робер Мерл - Малвил

— Мислиш ли? — казва Кати.

Тя сияе! Дори не си прави труд да изглежда съкрушена!

— Мисля! И останалите подкачаш. За щастие на тях им е все едно.

— Искаш да кажеш, че и на теб ти е все едно — казва тя агресивно. Известно ми е това. Ти харесваш едрите гъски, като онова голо момиче, дето е залепено при главата на леглото ти. Наистина като свещеник ти ме учудваш! Човек би очаквал по-скоро да намери там разпятие!

Но тя хапе, честна дума!

— Това е репродукция от Реноар — отговарям аз, учуден, че съм принуден да се защищавам. — Ти нищо не разбираш от изкуство.

— А снимката на твоята германка от бюрото и тя ли е изкуство? Тя е ужасна, отвратителна друсла! Цялата в гърди! И после всъщност какво те интересува, нали си имаш Евелин!

Каква змия. Казвам със студен гняв:

— Как така имам Евелин? Какво значи това „имам“ Евелин? За някакъв Варвоорд ли ме вземаш?

Впивам очи в нейните и я сразявам с погледа си. Тя се оттегля веднага на пръсти от бойното поле.

— Никога не съм казала такова нещо! Дори и през ум не ми е минавало!

Дявол да я вземе, не й било минавало! Малко по малко се успокоявам. Вземам пак молива и махам крилете на моето ангелче. После му прибавям два малки рога и голяма опашка. Опашка като на маймуните, с която те се хващат за клоните. През това време виждам, че пред мене Кати се извива и се опитва да види какво правя. Колко е доволна от пола си тая малка маймуна! И как иска да накара всички да почувствуват властта й! Вдигам глава и я гледам проницателно:

— Мечтата ти всъщност е всички мъже в Малвил да се влюбят в теб и всички да са доведени до отчаяние. А в това време ти обичаш само Тома.

Мисля, че засега улучих. Защото дълбоко в очите й виждам как се събужда пламъчето на агресивността.

— Какво искаш? — казва тя. — Всички не могат да бъдат уличници като твоята Миет.

Мълчание. Казвам, без да повишавам тон:

— Много хубаво говориш за сестра си. Браво!

В действителност Кати не е лошо момиче. Защото тя се изчервява и за първи път от началото на изповедта си изглежда истински засрамена:

— Знаеш, че много я обичам. Не биваше да ми вярваш.

Дълго мълчание. Тя добавя:

— Сигурно не ме смяташ много симпатична.

Усмихвам й се:

— Смятам те млада и неблагоразумна.

И тъй като тя нищо не казва, учудена, че й говоря приятелски след всичките дивотии, които ми каза, добавям:

— Погледни Тома. Той е влюбен. А ти, понеже си млада, злоупотребяваш с това. Налагаш му се, а не си права. Защото Тома не е някакъв парцал. Той е мъж и няма да ти го прости.

— Той вече ми се сърди.

— За глупостите, които го накара да извърши ли?

— О, да!

Ставам и отново й се усмихвам.

— Ще се оправи, гледай си работата. На събранието той пое всичко върху себе си. Лъвски те защищаваше.

Тя ме гледа със светнали очи.

— Но и ти също не си бил много лош на събранието.

— Все пак искам да ти кажа: внимавай с Пейсу.

— Това не мога да ти обещая — отговаря ми тя с учудваща искреност. — Никога не съм могла да устоя на мъжете.

Гледам я. Ето че това ме озадачава. Размислям. Значи, нищо не съм разбрал в това момиче! Ако онова, което казва, е вярно, целият ми анализ отива на вятъра. Тя добавя:

— Знаеш ли, ти съвсем не би бил лош свещеник, макар че си женкар. Добре, нали виждаш, вземам назад всичките си лоши думи и особено за… Така де, вземам ги назад. Ти си мил човек. Само това, дето не мога да сдържам езика си. Мога ли да те целуна?

И тя наистина ме целува. Една целувка, съвсем различна от онази при влизането й. Макар че все пак да не преувеличаваме невинността на тази целувка. Доказателството е, че тя ме смущава, а Кати забелязва това и издава някакво леко тържествуващо кикотене. Отварям й вратата, тя излиза тичешком, пресича празната площадка на стълбището и в момента, когато стига до витлообразната стълба на главната кула, се обръща и отново ми махва с ръка.

Погребахме Момо до Жермен и до малкия гроб, който бе приютил останките от семействата на нашите приятели. Сложихме начало на това гробище в деня на събитието , то бе част от света след това и ние знаехме, че всички ни ще приюти. Намираше се пред първата крепостна стена, в някогашния паркинг. Там има едно малко изравнено място, издълбано в скалата, което четиридесет метра по-надолу се стеснява и свива до размерите на път между скалата и стръмнината. На това място пътят извива почти под прав ъгъл около скалата.

Там, в това тясно дере, между пропастта и надвисналата над него скалиста маса, ние решаваме да издигнем дъсчена ограда, чието предназначение е да запази първата крепост от покатервания през нощта. Ще бъде издадена напред, от здрави дъбови, добре прилепени дъски, на вратата й с отвор до самата земя, с плъзгаща се вратичка, голяма, колкото да мине човек пълзешком. Оттам ще пуснем посетителя, след като сме го огледали през дупчицата, прикрита до шпионката. А шпионката ще я отворим само след внимателно оглеждане, тъй като отварянето й не е безопасно.