Робер Мерл - Малвил

Не можеше да става и дума обаче. Трябваше да се вземат решения, и то още същата вечер, след като се нахраним; да направим събрание. Не исках на него да присъствуват жените. Имах да казвам на Тома много неприятни неща, а не исках да ги казвам в присъствието на Кати. Не желаех също Евелин, която не бях изгонил от стаята си, но на която не говорех, да стои при разискванията.

По лицата около мен бяха изписани умора и отчаяние. Започнах да говоря с безизразен глас и много предпазливо.

— Прекарахме — казах аз — извънредно тежки часове. Бяха допуснати грешки. Заедно трябва да си извадим заключения и нека всеки да каже мнението си за станалото.

Настъпи продължително мълчание и аз казах:

— Започвай, Колен.

— Е добре, аз, виждаш ли — започна Колен със задавен глас и без да гледа никого, — мъчно ми е за Момо, но ми е мъка и за онези, които убихме.

— Мейсоние?

— Аз мисля, че организацията не беше добра — каза Мейсоние — и че имаше редица постъпки на недисциплинираност.

И той казва това, без да поглежда никого.

— Пейсу?

Пейсу повдига широките си рамене и опира на масата мощните си длани.

— Горкият Момо — казва той, — не може да се каже, че си го е търсил, но все пак, както казва Колен…

Той спира дотук.

— Жаке?

— Аз мисля като Колен.

— Тома?

Извиках го последен, за да покажа, че го държа на разстояние, но тази отдалеченост сам той я беше приел предварително, като не зае стола до мен, оставен свободен от Евелин. Тома се поизправя. Той не обръща глава към мене, гледа пред себе си и ми показва напрегнатия си профил. Макар и седнал малко вдървено на стола си, ръцете му са в джобовете — нещо, което не му е привично. Предполагам, че ги държи там не от разпуснатост, а защото те сигурно малко треперят.

Той казва с глас, който с мъка овладява:

— Тъй като Мейсоние говори за прояви на недисциплинираност, бих искал да кажа, че трябва да се укоря за две такива. Първо: след изстрелите Еманюел ми каза да не се обличам и да сляза както съм, с оръжие. Аз обаче се забавих в обличане и стигнах до входната кула много по-късно, така че не можах да помогна на Мену да задържи Момо.

Преглъща слюнката си.

— Второ: вместо да остана на пост на крепостта с Кати, както Еманюел ми бе наредил, реших на своя глава да отида като подкрепление при Ле Рюн. Давам си сметка, че съм извършил сериозна грешка, като съм оставил Малвил без защитник. Ако бандата, с която се разправяхме, беше организирана, тя би могла да се раздели на две: една група щеше да ни привлече на Ле Рюн чрез плячкосване на житото ни, а през това време другата група щеше да завладее замъка.

Ако не познавах така добре Тома, щях да кажа, че словото му е умело. Защото, осъждайки се, той ни обезоръжава. Как да произнесеш обвинителна реч срещу обвиняем, който се самообвинява? Но всъщност аз зная: тук няма нищо друго, само неговата собствена суровост. Единствената му хитрина — ако приемем, че проявява хитрост — е, че гледа да оневини жена си. Много мило, но и твърде опасно. Защото в простъпките, които той признава, аз си имам едно на ум за ролята на Кати и ще го кажа.

Казвам с безпристрастен глас:

— Благодаря ти за откровеността, Тома. Мисля обаче, че прекалено много прикриваш Кати. Питам те: нали тя те накара да се облечеш и те забави?

Гледам го. Зная, че няма да предпочете лъжата.

— Тя — отговаря той с леко разтреперан глас. — Но щом като съм възприел думите й, аз съм отговорен за закъснението.

Това признание му струва, и то не малко. Силно е засегнат. Но въпреки всичко няма да го пусна.

— Като стигнахте в крепостта, не беше ли Кати, която ти внуши да слезете до Ле Рюн, за да видите какво става?

— Тя беше — отговаря Тома и силно се изчервява. — Но и аз бях виновен, че приех. Ето защо единствен съм отговорен за тази грешка.

Казвам рязко:

— И двамата сте отговорни. Кати има същите права и същите задължения като всички нас.

— Освен дето няма право да присъствува на събранията, на които я критикуваш — заявява Тома със стиснати устни.

— Исках да й спестя това. Но ако смяташ, че тя трябва да бъде изслушана, върви да я доведеш. Чакаме те.

Мълчание. Всички го гледат. Очите му са наведени, а ръцете — пъхнати дълбоко в джобовете. Устните му треперят.

— Не е необходимо — казва най-после той.

— В такъв случай предлагам да обсъдим гледището на Колен, което, ако не се лъжа, е и на Пейсу, и на Жаке.

— Не съм свършил да говоря! — казва Тома.

— Добре де, говори! Говори! — казвам нетърпеливо. — Всеки път все тоя номер! Никой не ти пречи да говориш!