Робер Мерл - Малвил

Най-после стигам до тях, без те да излязат от вцепенението си и без да ми направят място. И на свой ред и аз виждам.

На десетина метра по-надолу от нас двадесетина индивида в парцаливи дрипи, достигнали до последната степен на изтощение, не бледи, а просто жълти, с увиснала по костите кожа на лицето, някои дори дотолкова без сила, че не успяват да акомодират очите си, така че от кривия им поглед страх да те побие, са наклякали или седнали на нашето жито и поглъщат с къси боязливи джафкания полузрелите класове. Те дори не успяват да отделят зърното от обвивката му, всичко нагъват. Забелязвам, че около устата им има зелено, доказателство, че преди да намерят нашето жито, са опитвали да пасат трева. Човек би казал скелетовидни животни. Кривогледите им очи лъщят от страх и жажда. Те хвърлят към нас коси погледи, като бързат да напъхат класовете в устата си. Когато се задавят, изплюват храната в шепа, след което веднага отново я нагълтват. Сред тях има и жени. Различаваме ги; по дългите коси, защото ужасната им посталост им е отнела всякакъв външен белег на пола. Никой от тях няма пушка. Но до тях върху житните стебла виждам вили и дебели топори.

Гледката е така окаяна, че ни трябва време, за да си дам сметка, че те вече са унищожили четвърт от нашата реколта и ще унищожат всичко, ако не се намесим. Не е само това, което изяждат. Те съсипват много повече класове, като тъпчат или лягат по стеблата. А тези зърна, които те опустошават или поглъщат, са нашият живот. Ако оставим безнаказано да се унищожи житото на Малвил, тогава и Малвил ще бъде доведен до състояние на изгладняла глутница, скитаща като толкова други. Защото сигурен съм, че тази не е първата, която ще видим. Възраждането на растителността я е тикнало по пътищата да си търси храна.

До мен е Пейсу. Не изглежда да си дава сметка за присъствието ми. Пот се стича по лицето му.

— Всичко опитахме — казва Колен с глас, задушен от болка и гняв. — Говорихме им, наругахме ги. Стреляхме във въздуха. Хвърлихме по тях камъни. И какво си мислиш — пет пари не дават за камъните, закриват с ръка главата си и продължават да плюскат!

— Но какви са тези хора! — пита Мейсоние със слисване, което във всеки друг момент би ми се сторило смешно. — И откъде идват?

Извиквам им на нашия диалект с някаква безсилна ярост:

— Махайте се веднага оттук, дявол да ви вземе! Не виждате ли, че разваляте житото ни! Ами ние какво ще ядем?

— А, да — казва Колен, — не отговарят нито на френски, нито на диалект! Плюскат! И като си помислиш, че се тровехме за някакъв си язовец!

— Ами ако ги натупаме с прикладите? — казва най-после и Пейсу със задавен глас.

Поклащам отрицателно глава. Не можем да се доверим на тяхната слабост. Всичко може да се очаква от едно подгонено същество. Освен това приклади срещу вили — боят няма да бъде равен. Не. Знам кое е единственото логично решение, което трябва да взема. И другарите ми го знаят. Но съм неспособен за това. Застанал на синора на житната нива в ръка с оръжие, на което съм свалил предпазителя, сложил съм куршум в цевта и държа пръст на спусъка — малко е да се каже, че се колебая. Получил съм някакво пълно нервно затормозяване, което въпреки ясната ми преценка ме парализира. Аз също съм окаменял.

Единственият, който показва възбудата си, е Момо. Знам, че лесно се раздразва, но никога не съм го виждал да изпада в такъв бяс. Той тропа с крака, вдига ръце нагоре, размахва юмрук и крещи. Обладан е от някакъв безумен гняв и като обръща към мен блесналите си очи и щръкналата си коса, с глас и с движения ме заклина да сложа край на плячкосването. Той крещи пискливо:

— Жѝото! Жѝото!

Грабителите сигурно са се били помежду си или срещу някоя друга орда, защото дрехите им са на дрипи и тези мръсни дрипи показват бедрата, телата, гърбовете им. Виждам една нещастница, чиито набръчкани и отпуснати гърди висят чак до земята, а тя се влачи на четири крака от клас на клас. Тя е с обувки, но повечето са обвили краката си с парцали. Сред тях няма деца, нито съвсем млади, нито старци. Най-неиздръжливите са умрели. Тези, които виждам, са „в силата си“. Израз, който звучи жестоко, ако се приложи към тези скелети. Поразен съм от стърчащите кости на таза, на коленете, които изглеждат огромни, на ключиците. Като дъвчат, виждат се мускулите на челюстта им и от групата им се носи миризма на развалено, която ви задушава и ви се повдига.

— Жѝото! Жѝото! — крещи Момо и с две ръце си дърпа косите, сякаш за да ги оскубе.