Робер Мерл - Малвил

Например по-рано, за да отидем в Ла Рок да съобщим на Фюлбер, че Кати и Тома са се оженили — да предположим, че не искам да го сторя по телефона, — щяха да ми трябват осем минути и половина с кола, и то заради многото завои. Отидохме с коне двамата с Колен, който държеше да ме придружи, без всякакво съмнение, за да види пак Анес, и ни беше необходим един цял час. А там, след като писмото ми бе предадено на Фабрьолатр, тъй като Фюлбер не беше още станал, не можеше да става и дума за тръгване веднага — след петнадесетте километра конете имаха нужда от малко почивка. На това отгоре на връщане, тъй като не исках да ги измъча много по калдъръма, тръгнах през прекия горски път, който много ни забави поради затрупващите го нападали дървета. С една дума, след като бяхме тръгнали сутринта рано ние се върнахме на обед уморени, но доста доволни, Колен — че е могъл да говори с Анес, а аз — защото видях зелени стръкчета, наболи по земята и дори по дърветата, които изглеждаха мъртви.

Забелязвам, че и движенията ми стават по-бавни. Те се приспособяват към нашия ритъм на живот. Не се слиза от кон, както се излиза от автомобил. И дума не става да затръшнеш вратичката и да изкачиш стълбата през четири стъпала, за да видиш кой звъни по телефона. Още при входа слизам от коня, завеждам бавно Амарант в бокса й, свалям седлото, изтривам я и я чакам съвсем да изсъхне, преди да й дам да пие. Всичко — половин час.

Възможно е, тъй като няма вече медицина, животът да стане по-къс. Но ако се живее по-бавно, ако дните и годините не изминават вече под носа ни с ужасяваща скорост, ако човек има най-после време да живее, питам се какво е загубил.

Дори и отношенията между хората значително са се обогатили от това забавяне на нашия живот. О, там пък ако взема да сравнявам! Жермен, моят нещастен Жермен, който умря пред очите ни в деня на събитието , макар че бе най-близкият ми сътрудник в продължение на години, аз, така да се каже, не го познавах или, което е още по-лошо, познавах го само толкова, колкото да мога да го използувам. Ужасна дума „използувам“, когато става дума за човек. Но ето, и аз бях като всички, бързах. Вечно телефонът, пощата, автомобилът, годишните разпродажби на коне за езда в големите градове, счетоводството, бумащината, данъчният инспектор… Като се живее при един такъв ритъм, човешките отношения изчезват.

В началото на август ни дойде на гости старият Пужес; тръгнал с велосипед от Ла Рок за ежедневната си разходка и продължил чак до нас. Поздравявам издръжливостта на този седемдесет и пет годишен човек: тридесет километра отиване и връщане по неравните пътища, за да изпие две чашки вино. По моему заслужил ги беше. Но не може да се каже, че старата Мену го прие с разтворени обятия. Вземам бутилката от ръцете й и я пращам в жилището.

— Какво съм й направил? — пита жално старият Пужес и приглажда върховете на дългите си мустаци.

— Нищо — отговарям аз, — не обръщай внимание, женски настроения!

Всъщност много добре зная за какво го упреква старата Мену: задето е завел покойния й мъж преди четиридесет и седем години при Аделаид с известните последици за семейното спокойствие и с имената на свинете й. Половината век не е притъпил злопаметността на Мену.

— Смело постъпваш, като приемаш такова нещо в дома си — казва ми тя преди вечеря. — Един безделник, пияница, търчиженкар.

— Хайде, хайде, Мену, Пужес не търчи много вече освен на колело! А и не пие повече от тебе.

Пужес ми съобщава новини от Ла Рок. В неделния ден, в параклиса, посред литургия Фюлбер разобличил моята двуличност, точно така казал, и сигурно някаква не много учтива дума за Кати. Веднага си помислих; предизвиква ни. За щастие Марсел бил до Жюдит, с която, мисля, добре се разбира. Накратко, като видяла, че той става целият червен, сложила ръка на рамото му, обърнала се към Фюлбер и му казала посред службата:

— Господин свещеник, извинявам се, но аз идвам на църква, за да ми говорят за бога, а не за да слушам разказ за вашите лични разправии с господин Конт по повод на някаква девойка.

— И нали знаеш как говори тя: остро и сухо. Учтива, но с глас на фелдфебел. Наздраве!

— Наздраве.

— На другия ден той й намалил дажбата. Тогава тя обиколила градчето с дажбата си, за да я покаже на хората, и казала на Фабрьолатр: „Господин Фабрьолатр, кажете на господин свещеника, че му благодаря, задето ме кара да постя. Но ако утре не получа нормална дажба, ще отида да прося в Малвил.“ Абе няма да повярваш, Еманюел, на другия ден тя получи като всички.