Робер Мерл - Малвил

Не зная дали това, което правя, е полезно. Не зная дали един лекар не би, намерил усилията ми за смешни. Но сигурно донасям на Евелин някакво облекчение — най-малкото душевно, — защото след малко тя ми казва с изтощен, едва чут глас:

— Благодаря, Еманюел.

Продължавам. Тя се отпуска съвсем в ръцете ми, но след известно време забелязвам, че въпреки неимоверната лекота на тялото й, то ми се струва по-тежко за раздвижване. Предполагам, че като се прибави умората, от време на време задрямвам, защото виждам, че останалото без масло газениче е изгаснало, без да съм го усетил.

Посред нощ трябва да е било — защото съм оставил ръчния си часовник на бюрото и съм загубил всякаква представа за времето. Евелин бива разтърсена от продължителен пристъп на кашлица и с неясен глас иска кърпичката ми. Чувам я как дълго храчи. Пристъпът се повтаря неколкократно, придружен всеки път с храчене. После тя пада изтощена, но облекчена на гърдите ми.

Когато отново отварям очи, вече се е съмнало, слънце залива стаята, аз съм легнал напреко на леглото в неудобно положение е дълбоко заспалата в ръцете ми Евелин. Навярно по време на сън съм се отпуснал и съм легнал така изкривен. Като ставам, лявото ми бедро е схванато, боли ме. Понеже и Евелин е изкривена като мен, слагам я изпъната и удобно в леглото и дори успявам да махна връвчицата от косите й, без да я събудя. Очите й са подсинени, бузите — хлътнали, лицето — бяло и ако не е дишането, човек би я помислил за мъртва.

В единадесет часа я събуждам, тъй като й донасям на табличка купичка с топло и подсладено мляко и филийка домашен хляб, намазана с масло. Цяла история, докато я накарам да глътне каквото и да било. Най-после почти успявам ту с ласкави думи, ту със заплахи. Заплахата — тъй като множественото число е силно казано — е да й кажа, че ако не яде, още същата вечер ще си отиде в леглото на втория етаж. Така карам за два или три залъка, после, изведнаж с нечувана бойкост тя обръща изнудването срещу мен. Отказва решително да се храни, ако не й обещая да я оставя в моята стая. В края на краищата стигаме до компромисно решение. С всяка глътка мляко тя спечелва един ден. С всеки залък — още един. Ние постигаме съгласие след множество дърления какво трябва да се разбира под „глътка“ и под „залък“.

Когато Евелин свършва закуската си, аз й дължа двадесет и два дни гостоприемство. Тъй като се боя, че за в бъдеще ще бъда съвсем обезоръжен, запазвам си правото да намаля от дните, ако тя не си изяде храната при следващото ядене. Тя се развиква:

— Я гледай ти, хитрец такъв, че какво ти пречи да ми сложиш купища храна в чинията?

Обещавам, че няма да има измама и че порцията й ще бъде определена с оглед на възрастта и според мнението на присъствуващите. Евелин сигурно има в крехкото си телце запаси от жизненост, защото след прекараната нощ по време на цялата тази сцена тя е бодра и весела. Едва накрая показва малко умора. Дори иска да стане, но аз не разрешавам. Тя ще спи до обяд, а на обяд ще дойда да я взема.

— Обещаваш ли, че ще дойдеш, Еманюел?

Обещавам и докато отивам към вратата, тя ме следи с поглед, а побледнялото й лице едва натежава на възглавницата. Очите й са огромни. Никакво тяло, почти никакво лице, нищо освен едни очи.

Като слизам долу с празната купичка на подноса, намирам на двора пред главната кула малка група. Тома, Пейсу и Колен с ръце в джобовете и Миет, която, изглежда, ме чака. И наистина, щом ме вижда, тя поема подноса от ръцете ми и тръгва да го отнесе в жилището, но не без да ми хвърли на тръгване поглед, който ме изненадва.

— Виж какво, Еманюел — започва Пейсу, — бихме искали да ти кажем, свършихме с подреждането на железарията на Колен. И сега скучаем.

— И Мейсоние ли?

— Мейсоние си намери работа — отговаря Пейсу. — Приготвя лъка, който ти си му поръчал. Жаке и Момо се грижат за животните. А ние, ние какво да правим? Няма все пак да си прекарваме времето в гледане как расте житото!

— Забележи — продължава Колен с ладиевидната си усмивка, — винаги бихме могли да кажем на жените да останат сутрин в леглото и там да им занесем закуската.

Смехове.

— Колен — казвам аз, — искаш ли един по задника?

— Все пак вярно е — продължава Тома, — потискащо е нищо да не вършиш.

Гледам го. Потиснат той не е. По-скоро, изглежда, му се спи. И не е толкова голямо желанието му за работа, най-малкото тази сутрин. Това, че е тук и взема участие в хора на безработните, докато има толкова силно желание да бъде другаде, е, защото не иска да изглежда, че прекалено много се държи за полите на жена си. Подемам: