Робер Мерл - Малвил

— Добре правите, че ми го казвате, имам на ум цяла програма: първо, уроци по езда за всички. Второ: уроци по стрелба. Трето: надстрояване на стената при малкия замък на входа, която е в обсега на една стълба.

— Уроци по стрелба ли? — пита Колен. — Ще се прахосат патрони, нямаме толкова много.

— Ни най-малко. Нали знаеш малката карабина, която чичо ми беше дал? Намерих я. На тавана, с колкото искаш патрони. Това стига за тренировката.

Пейсу се тревожи по-скоро за крепостта. Баща му е бил зидар, а и той доста поработва и за крепостта не казва не. Още повече, че е докарал цимент с нещата от Блатото . А не липсва и пясък, нито камъни. Вече е мислил по този въпрос. Все пак.

— Все пак — казва той — не би трябвало да се разваля гледката, защото, като надстроиш стените, премахваш бойниците. А не е красиво без бойници. Нещо ще липсва на окото.

— Ще измислиш нещо — казвам му аз. — Сигурно има начин да се съчетаят красотата и сигурността.

Той прави гримаса на съмнение и клати строго глава. Но аз добре познавам Пейсу, той е във възторг. Сега ще мисли за тази зидария денонощно. Ще направи чертежи. Ще твори. А когато работата бъде свършена, всеки път като се връща от къра и доближи до входната крепост, ще си помисли, но без да каже на никого: „Аз, Пейсу, създадох това.“

— Тома — казвам аз, — върви им покажи как се оседлава. Вземи трите кобили, но не Беламур. Ще ви намеря в Родилното .

Влизам в жилището и в дъното на голямата зала виждам и четирите жени много заети: двете по-възрастни и младите. Сега семейство Фалвинови има ясно мнозинство: три срещу една. Но старата Мену е в състояние да се брани. Когато отварям вратата, тя тъкмо свършва да ругае Фалвиница. Двете по-млади мълчат, едната, защото е няма, а другата — от благоразумие.

— Миет, можеш ли да дойдеш за момент?

Миет изтичва. Дръпвам я навън и затварям вратата след себе си. Вълнена закърпена поличка и избеляла блузка с къси ръкави — всичко съвсем чисто; тя е боса. Току-що е измила плочите на жилището и не е имала време да се обуе. Гледам босите й крака на камъните на двора, после — великолепната й черна грива и накрая — очите й, които по кротост приличат толкова много на очите на конете. После погледът ми пак се спуща на нозете й. Не зная защо, те ме вълнуват, макар че сами по себе си нямат нищо вълнуващо: те са широки и солидни. По-скоро защото, като са боси, завършват картината на дете-диваче, каквато е Миет тази сутрин. Казвам си, че това е Ева от каменната епоха, която се връща при мен от първоизворите на живота. Глупава мисъл. Сексуално надценяване би казал Тома. Като че ли той в този момент не изпада в надценяване!

— Миет, сърдита ли си?

Тя клати глава. Не е сърдита.

— Какво ти е?

Ново отрицание. Нищо й няма.

— Хайде де, Миет, преди малко ти ме погледна особено.

Тя стои пред мен послушна и затворена.

— Хайде, Миет, проговори, кажи какво не е в ред!

Очите й, приковани с кротост в мене, са пълни, струва ми се, с лек укор.

— Но обясни ми, Миет, моля ти се, какво става?

Тя ме гледа, отпуснала надолу ръце. Никакво движение, никаква мимика. Двойно онемяла.

— Миет, ти би трябвало да ми кажеш, ако нещо не е в ред, знаеш, че много те обичам.

Тя клати сериозно глава. Знае го.

— Тогава?

Безмълвие.

— Миет!

Хващам я за раменете, доближавам се до нея и я целувам по бузата. Тогава изведнаж тя обвива ръцете си около мен, стиска ме много силно, но без да ме целуне, и като се освобождава веднага, оставя ме и се прибира тичешком в жилището.

Сцената завършва толкова бързо, че стоя няколко мига вперил очи в тежката дъбова врата, която тя не е имала време да затвори след себе си.

Когато помисля за двата месеца, последвали тази сутрин, поразява ме преди всичко мудността, с която те преминаха. Не че ни липсваше работа. Стрелба, езда, надстрояване на стената на първата крепост (ние всички сме работници на големия Пейсу), а на това отгоре уроци по гимнастика за мен, както и по писане и смятане на Евелин.

Ние сме много заети и все пак нищо не ни кара да бързаме. Имаме много свободно време. Ритъмът на живота е бавен. Странно нещо, макар че дните имат същия брой часове, те ни се виждат безкрайно по-дълги. Всъщност всичката техника, за която се предполагаше, че улеснява работата ни — автомобили, телефон, трактор, машина за рязане на дърва, каменотрошачка, въртелива бичкия — наистина я улесняваше. Но резултатът бе, че машините ускоряваха времето. Искахме да извършим много неща прекалено бързо. Те бяха постоянно по петите ни и ни притесняваха.