Робер Мерл - Малвил

В момента, в който Евелин, почувствувала погледа ми на себе си, отваря очи, се чува изстрел. После втори, а четвърт секунда по-късно и трети. За миг минавам от слисване към безпокойство. Пейсу и Колен са прекарали нощта в засада при Ле Рюн, но по това време те се готвят да се прибират. Язовецът няма да тръгне из житото, след като настъпи денят. А и да беше така, нямаше да са нужни три патрона на Колен и на Пейсу, за да се справят с него. Скачам и нахлузвам набързо панталоните си.

— Евелин, тичай при замъка на входа и кажи на Мейсоние да вземе пушката си, да отвори и да ме чака.

Преди един месец бях решил, че оръжието ще бъде лично и че всеки ще пази своето в стаята си. В случай на нощна изненада щеше следователно да има три пушки в малкия замък при входа, три в главната кула и една (на Жаке) в жилището, освен когато Жаке се намира в стаята на Миет както сега.

Евелин изтичва боса, по нощница; аз излизам, дозакопчавайки се, от стаята, вратата на Тома се отваря и той изскача по пижама, гол до кръста.

— Какво става?

— Вземете и двамата пушките си и вървете при входа на замъка. Няма да мърдате оттам. Оставате да пазите Малвил. Бързо! Бързо! Излишно е да се обличате!

Слизам през четири стъпала по витлообразната стълба и се срещам с Жаке, който излиза от стаята на Миет. Той е реагирал по-бързо от Тома: с панталони е и с оръжие. Не разменяме нито дума. Тичаме един до друг. Когато стигаме по средата на първата крепост, чува се пети изстрел откъм Ле Рюн. Спирам се и стрелям във въздуха. Надявам се да разберат, че пристигаме. Продължавам да тичам. Виждам пред себе си Мейсоние, който с оръжие в ръка отваря вратата. Отдалеч му викам:

— Върви! Върви! Настигам те!

Жаке, който тича, докато аз се спрях да стрелям, сега е пред мене. Преминавам подире му входната врата, поемам по пътя надолу и чувам зад себе си някакво шумно дишане, обръщам се — Евелин, боса, по нощница, хукнала с всички сили да ме настигне.

Бесен гняв ме обхваща, спирам се, сграбчвам й ръката, разтърсвам я и крещя:

— Дявол да те вземе! Какво търсиш тук! Прибирай се! Прибирай се!

Тя пищи с изхвръкнали от орбитата очи:

— Не! Не! Не искам да те оставя!

— Прибирай се! — крещя аз.

И като прехвърлям пушката от дясната в лявата ръка, удрям й здравата две плесници. Тя се подчинява като бито куче, тръгва заднишком към вратата с влудяваща мудност, като ме гледа с ужасени очи. Отново крещя:

— Прибирай се!

Губя ценни минути! А Кати и Тома, които още не са пристигнали! И на които не мога да разчитам! Нито на старата Мену, която се бори пред широко отворената врата с Момо, като с две ръце го дърпа за ризата.

Хващам Евелин през кръста и като я тръшвам на рамото си, изминавам тичешком разстоянието до портата, после я оставям като пакет вътре.

В същия момент виждам, че ризата на Момо се скъсва и свободен, той се спуска напред и слиза тичешком по пътя за Ле Рюн.

— Момо! Момо! — вика отчаяно старата Мену и хуква подире му.

И онези двамата, които все още не пристигат! Не е възможно, тя сигурно се издокарва. А той стои и я чака!

Оставям Евелин и се втурвам по пътя надолу, надминавам старата Мену, която припка с мършавите си крачка, и викам: „Момо! Момо!“ Обаче вече зная, че няма да го стигна. Той тича като децата, с ниски разкрачи, но се движи много бързо и дробовете му са неизтощими.

На завоя на пътя във форма на фуркет, който ме отвежда до коритото на пороя, мога вече да виждам, без да се обръщам — защото на това място пътят върви успоредно, — старата Мену, която тича с всички сили, и зад нея достигащата я Евелин! Възмутен съм до крайна степен от тази нечувана поредица от недисциплинирани постъпки. Не зная защо, но сега съм сигурен, че Кати и Тома също ще изоставят поста си и ще ни последват: Малвил ще остане без защитници. Всички наши имущества, всичките ни запаси, всичките ни животни — изоставени на произвола! Отчаян съм и докато тичам с бързо биещо сърце и стиснати зъби, гърлото ми се свива до болка. Извън себе си съм от ярост и безпокойство.

Когато стигам до Ле Рюн, виждам доста далеч от мене гърбом, неподвижни, с оръжие в ръка, наредени в една линия Пейсу, Колен, Мейсоние и Жаке. Те не се движат. Не казват нищо. Сякаш са окаменели. Какво ги е вцепенило, не зная, защото виждам само гърбовете им. Във всеки случай нямат държане на хора, заплашвани от нещо, или хора, които трябва да се защищават или се страхуват. Онемели, същински статуи, дори шумът от тичането ми не ги кара да се обърнат.