Тери Пратчет - Грима и Доркас

— Знаеш ли колко голям е Космосът?

— Не — учтиво каза Масклин. — Май беше доста големичък, а?

— Да. Както и да е, ако бъда изнесен над атмосферата, е възможно да издиря и повикам кораба. Ала знаеш ли какво означават думите „кислороден запас“?

— Не.

— А „скафандър“?

— Не.

— Там, в Космоса, е много студено.

— Е, та не можем ли да си подрипваме за загрявка? — отчая се Масклин.

— Мисля, че просто не разбираш с какво е изпълнен Космосът.

— Е, та, с какво?

— С нищо. Ама НИЩО! И с какво ли не. Само че… какволинето е малко, а пък нищото е много. Повече, отколкото можеш да си представиш.

— Но все пак си струва да опиташ, а?

— Предлагаш една изключително неразумна авантюра.

— Да, ама разбираш ли — опъна се Масклин, — ако не се опитам, положението ще си остане същото завинаги. Вечно ще трябва да бягаме и да търсим къде да живеем — и тъкмо успеем някак да се нагодим, пак беж да ни няма. Рано или късно трябва да намерим такова място, което наистина да си е наше. Прав е Доркас. Човеците стигат навсякъде. Пък и нали точно ти ми каза, че нашият дом е… някъде там горе.

— Не му е сега времето. Много сте неподготвени.

Масклин стисна юмруци.

— Аз никога не мога да бъда подготвен! Роден съм в дупка, Нещо! В кална дупка в земята! Как мога да бъда подготвен за каквото и да било? Точно това значи да си жив, Нещо! Да си неподготвен за абсолютно всичко! Защото ти се дава само една възможност, Нещо! Дава ти се само една възможност, а после умираш, и като си го минал веднъж, не ти се дава да опиташ пак! Разбра ли, Нещо? Затова ще опитаме сега ! Заповядвам ти да ми помогнеш! Ти си машина и трябва да правиш, каквото ти се казва!

Светлинките се наредиха в спирала.

— Бързо схващаш — рече Нещото.

Когато Масклин се върна, Гърдър и Ангало тъй се бяха хванали за гушите, че гърмеше и трещеше.

Не се и опита да се намеси. Просто остави Нещото на земята, приседна до него и ги загледа.

Доста беше смешно това, че хората май изпитват някаква потребност да се карат. А тайната на хубавата свада е да не чуваш какво ти казва другият, бе забелязал Масклин.

Гърдър и Ангало наистина я бяха овладели страшно добре. Работата беше там, че никой от двамата не бе достатъчно сигурен, че е прав, а смешното беше, че хора, които не са съвсем сигурни, че са прави, винаги се вживяват в една караница много повече от другите — като че ли се опитват да убедят предимно самите себе си, че са прави. Гърдър не беше сигурен — не беше съвсем сигурен — че Арнолд Брос наистина съществува, а пък Ангало не беше съвсем сигурен, че не съществува.

Изведнъж Ангало забеляза Масклин.

— Я ти му кажи, Масклин — изхленчи той. — Иска да ходи да търси Внука (39)!

— Тъй ли? И къде смяташ да го търсим? — обърна се Масклин към Гърдър.

— На летището. Знаеш го. Нали щял да отлита с реактивен самолет. Точно тъй и ще направи.

— Но ние го знаем летището! — изперчи се Ангало. — Самият аз колко пъти съм висял на оградата! Човеците си влизат и излизат там по цял ден. Внукът (39) изглежда точно като тях! Може пък и да е заминал вече. Сигурно точно в този миг вече джапа из сока! Не можете току-така да хващате вяра на думи, дето си падат от небето ей тъй на! — отново се обърна той към Масклин. — Масклин по-добре знае. Той ще ти каже. Кажи му го, Масклин. А ти го чуй, Гърдър. Щото Масклин го бива да мисли. А точно в такъв момент…

— Да вървим на летището — рече Масклин.

— Ето на — възкликна Ангало. — Казах ли ти, Масклин не е такъв ном, че… Кво?!

— Да ходим на летището, да хвърлим някое око.

Ангало мълчаливо зяпна.

— Ама… ама… — едвам успя да промълви той.

— Сигурно си струва да опитаме.

— Но всичко това е просто съвпадение! — ревна Ангало.

Масклин сви рамене.

— Ами ако е така, ще се върнем. Не казвам да ходим всички . Само неколцина.

— Но представи си, че докато ни няма, вземе, та се случи нещо!

— То все ще се случи, тъй или иначе. Ние сме хиляди. Няма да е трудно да закараме хората в оня хамбар, ако се наложи. Не е като Дългото Пътуване, я.