Тери Пратчет - Грима и Доркас

Котките се оказаха много по-схватливи. Никоя не посмя да припари до Кариерата.

— Естествено, може и вятър работа да излезе тая Грижа — занервничи Ангало на зазоряване. — Може и въобще да не ни се наложи нищо да правим.

— И тъкмо пък, когато вече се пооправихме тука, свикнахме му — обади се Доркас. — Доколкото схващам, ако си отваряме зъркелите и внимаваме, можем да вдигнем всичко за пет минути време. А още тази сутрин ще започнем да пренасяме това-онова от склада. Хич няма да навреди. Тъкмо ще е на място, ако ни потрябва.

Номите понякога отиваха чак до летището. По пътя имаше една купчина боклук — истински извор на парцали и телчета, а пълните с вода чакълени ями по-нататък бяха подръка на всеки, достатъчно търпелив, че да лови риба. Доста приятно еднодневно пътешествие си беше, предимно по язовичите следи. Те пресичаха едно шосе — или по-скоро се провираха под него: кой знае по каква причина някой прилежно бе инсталирал тръби отдолу, точно там, където го пресичаше язовичата пътека. Язовците със сигурност често използваха тая пътека.

Масклин откри Грима в училищната дупка, под една изоставена барака. Имаше час по писане. Изгледа го кръвнишки и нареди на децата да карат нататък — и, ще бъде ли така любезен Нико Галантерии да разкаже вица и на другите? Не? Ами тогава да си гледа задачата — и излезе навън.

— Дойдох само да ти кажа, че тръгваме. — Масклин мачкаше в ръце шапката си. — Доста номи ще ходят до боклука, та ще ни поизпратят.

— Ток — измърмори неясно Грима.

— Какво?

— В хамбара няма ток. Сещаш ли се това какво значи? Като няма луна, няма да има какво да правим, освен да си стоим в дупката. Не ща да е пак така.

— Е, може би едно време бяхме по-добре — смънка Масклин. — Нямахме всичко онова, което имаме сега, но пък бяхме…

— Измръзнали, уплашени, невежи и гладни! — сряза го Грима. — Много добре го знаеш! Вземи подхвърли на баба Моркий нещо за Доброто Старо Време и стой, та гледай какво ще ти каже!

— Да, но ние с тебе бяхме заедно — отрони Масклин.

Грима се бе вторачила в ръцете си.

— Просто бяхме на една и съща възраст и живеехме в една и съща дупка — колебливо каза тя. После погледна нагоре. — Но сега всичко е друго! Има… има ги тия жаби, например…

Масклин я изгледа неразбиращо. И — за първи път — Грима му се видя несигурна.

— Четох за тях в една книга — подхвана тя. — Знаеш ли, има едно такова място, викат му Южнамерика. Та там са тия хълмове, дето е горещо и през цялото време вали, а в дъждовните гори пък растат мно-о-ого високи дървета, и горе по върховете на тия дървета пък ги има тия работи, едни такива мно-о-ого големи цветя — казват се бромелиади. И в цветята влиза вода, и вътре стават локвички, и в тях виреят жаби, дето си снасят яйцата във водата, излюпват се попови лъжички, а после и те стават на жаби. Та тия жабчета живеят в цветята по върховете на дърветата и дори и не подозират че има земя и че светът е пълен с разни работи, а пък сега аз знам за тях и никога няма да ги видя, и точно сега ти — тя преглътна, — ми предлагаш да дойда да живея с тебе в дупка и да ти пера чорапите!

Масклин прекара това насам-натам през ума си с надежда да открие някакъв смисъл в него.

— Ама аз не нося чорапи — забеляза той.

Май не беше точно онова, което трябваше да каже. Грима го ръгна яростно в корема.

— Масклин, ти си добър ном, и си доста умен по свой си начин, но там горе в небето няма да намериш отговор на нищо! Трябва да стъпваш здраво на земята, а не да хвърчиш из облаците!

Тя се фръцна и трясна вратата зад гърба си.

Масклин усети, че ушите му пламват.

— Мога да ги правя и двете! — кресна той подире й. — Едновременно! — После си помисли и добави: — Всеки го може!

Помъкна се обратно през тунела. Бил доста умен по свой си начин! Гърдър беше прав: всеобщото образование хич не беше добра идея. Никога нямаше да разбере жените — така си мислеше. Дори ако, живот и здраве, изкара до десет години.

Гърдър бе предал водачеството над Канцелариите на Низодемус. Това съвсем не правеше Масклин щастлив. Не че Низодемус беше глупав. Точно обратното: беше умен, но по един такъв врящ и кипящ опак начин, та Масклин му нямаше много доверие. Вечно го тресеше някаква треска. А щом заговореше, направо те заливаше с думи и току вмъкваше по някое „хм“ сред пороя, тъй че да си поема дъх, без някой да извади късмета да го прекъсне. Той притесняваше Масклин. Спомена го на Гърдър.

— Низодемус може и прекалено да се пали — рече Гърдър, — но пък сърцето му си е точно на мястото.