Тери Пратчет - Грима и Доркас

— Нещо да кажеш за главата му?

— Виж какво, знаем се достатъчно добре, нали? Не би ли казал, че се разбираме помежду си?

— Да, защо?

— Тогава, нека те оставя да решаваш онова, което засяга телата на номите — гласът на Гърдър бе на косъм от заплахата, — а пък ти ме остави да решавам онова, което засяга душите им. Става ли?

И тъй, те тръгнаха.

Съобщенията, поръчките в последната минута, организацията и — защото нали иде реч за номи — стотиците възникнали разправийки, всичко това не ни засяга.

Те тръгнаха.

Животът в Кариерата започна да се връща към що-годе нормален ход. Не дойдоха никакви други камиони. Доркас изпрати двама от най-сръчните си млади помощници при телената мрежа, ей тъй за всеки случай да натъпчат с кал ръждясалия катинар. Нареди също така и на група номи да опънат няколко ката тел около портала.

— Не че ще ги задържи — каза той. — Не и ако са решили твърдо да влязат.

Съветът, или каквото там беше останало от него, кимаше мъдро, въпреки че всъщност никой от тях нито разбираше, нито се интересуваше от машинарии.

Камионът се върна същия следобед. Двамата номи, наблюдаващи черния път, забързаха към Кариерата да докладват. Шофьорът бе се поозорил малко с катинара, бе се натъкнал на телта и бе изчезнал.

— И каза нещо — рече Сако.

— Да, каза нещо, Сако го чу — потвърди приятелката му, Нути Дрехианска. Беше възпълничко момиче, носеше панталони, много я биваше по машинариите и всъщност доброволно се бе записала за пазач, наместо да си стои вкъщи и да се учи да готви. Да, нещата в Кариерата наистина се променяха.

— Чух, че каза нещо — подсказа с готовност Сако в случай, че не бяха зарязали темата.

— И какво? — насърчи го Доркас. Наистина не заслужавам подобно нещо, мислеше си той. Не и на тия години. По-добре си ми е да си седя в работилницата и да се опитвам да изобретя радиото.

— Каза… — Сако си пое дълбоко въздух, оцъкли очи и се опита да докара гръмогласното, провлачено мучене на човеците. — Ггаааааддниииииххлаааааппеееееттиииии!

Доркас се вторачи в останалите.

— Някой да има някакви идеи? — попита той. — Звучи тъй, сякаш май означава нещо, а? Казвам ви, само ако можехме да ги разбираме…

— Трябва да е бил някой от онези тъпите — каза Нути. — Опитваше се да влезе!

— Значи ще се върне — мрачно поклати глава Доркас.

— Е, добре, вие двамата. Хубаво се справихте. Върнете се на пост. Благодаря ви.

Гледаше как се отдалечават ръка за ръка. Повлече се през Кариерата и се запъти към старата Канцелария.

Шест Коледни Панаира съм преживял, мислеше си той. Шест — как им се викаше — години. Че и още почти една отгоре май, макар че тук, Навънка, ме можеш да бъдеш сигурен. Никой никакви знаци не оставя, за да обясни какво става, а и отоплението намалява все повече. На седем години. Тъкмо възраст на един ном да престане да му пука. И сега съм тук, а тук изобщо няма истински степи, които да ограждат света, сутрин от време на време водата става студена и корава като стъкло, а вентилацията и отоплението хич ги няма. Разбира се — той се постегна, — като учен намирам всички тези явления за изключително интересни, обаче би било по-хубаво да си ги намирам за изключително интересни, като ги наблюдавам отнякъде другаде, а там вътре да е топло и уютно.

Ах, вътре. Тъкмо където му беше мястото. Повечето стари номи направо ги тресеше ужас от Навънка, но на никой не му се приказваше за това. В Кариерата не беше чак толкова зле — нали ги имаше огромните скални стени. И ако не поглеждаш твърде често нагоре и избягваш четвъртата страна с оная ужасна, ширнала се надалеч гледка, почти би могъл да повярваш, че пак си си в Магазина. Но дори и така, мнозина от по-възрастните предпочитаха да си седят в бараките или в топличкия мрак под подовите дъски. По този начин избягваха онова ужасно чувство за оголеност . Отвратителното усещане, че небето те дебне.

На децата обаче май Навънка доста им харесваше. Наистина, те не бяха свикнали с друго. Едва си спомняха Магазина — а той и без това не означаваше кой знае колко за тях. Те бяха Вънкашни. Бяха свикнали. А пък младите момчета, дето ходеха да ловуват и да събират разни неща… е, младите обичат да се перчат с храброст, нали? Особено пред други младежи. И девойки.

Разбира се — мислеше си Доркас, — като учен и рационално мислещ ном зная, че наистина не сме смятали вечно да живеем под подовете. Обаче е факт — като ном, почти седемгодишен, който усеща как започва да му скърца това-онова, трябва да си призная, че смятам за доста по-удобно да ни се намира някоя и друга от добрите стари табели — страхотно намаление , може би, или пък просто една мъничка табела с надпис от утре — огромна разпродажба ! Не би навредило, а и съм сигурен, че бих се почувствал по-щастлив. Което, разбира се, е глупост, рационално погледнато.