Тери Пратчет - Крилете на Масклин

— Ама може и да го убият!!!

— Тогава щял да отиде на небето и да стане звезда.

— Те в това ли вярват?

— Да. Те вярват, че оперативната система на номите започва съществуването си в облика на гъска. Ако е била добра гъска, се превръща в ном. А когато един добър ном умре, НАСА го вдига на небето и той става звезда.

— Какво е оперативна система? — попита Масклин. Ставаше въпрос за религия, а него открай време не го биваше по религиозните въпроси.

— Онова нещо вътре в тебе, дето ти казва какво всъщност си ти.

— Душа, бе — обади се Гърдър с кахърен глас.

— Толкоз глупости на едно място не бях чувал! — оживи се Ангало. — Поне не и откакто живеехме в Магазина и вярвахме, че се завръщаме на Земята като гипсови градински статуйки! Помниш ли? — смуши той Гърдър в ребрата.

Вместо да му се ядоса, Гърдър май още повече овеси нос.

— Щом иска момчето, нека да идва — продължи Ангало. — Има дух в него. Напомня ми самия мене на неговите месеци.

— Майка му казва, че ако му стане мъчно за дома, винаги може да намери някоя гъски и тя да го върне в къщи — преведе Нещото.

Масклин зяпна. Смяташе нещо да каже.

А да има и такива мигове, когато няма какво да кажеш, защото няма нищо за казване. Ако трябва да обясниш нещо на някого другиго, то трябва и двамата да сте сигурни в нещо, та да можете да започнете отнякъде — а Масклин не бе сигурен дали би могъл да се разбере някак с Шубраче. Почуди се колко ли е голям светът за нея. Сигурно много по-голям, отколкото можеше да си представи. Ала нагоре стигаше само до небето.

— О, ами добре тогава — съгласи се той накрая. — Само че трябва да тръгваме миг по-скоро. Няма време за дълги сълзливи…

Пион кимна на майка си, приближи се към тях и застана до Масклин. Масклин не знаеше какво да каже. Дори и по-късно, когато опозна по-добре номите-гъсари, той не можа да свикне съвсем с жизнерадостния им начин на сбогуване. Разстоянията като че не бяха нищо за тях.

— Ами хайде тогава — едва успя да каже той.

Гърдър метна смразяващ поглед към Чутурата, който бе настоял да ги придружи.

— Ама наистина много ми се щеше да си поприказвам с тоя!

— Шубраче ми каза, че той иначе бил свестен — намеси се Масклин. — Само дето бил малко чешит. Все неговата да е.

— Също като тебе, Гърдър — обади се Ангало.

— Като мене ли рече?! Че аз да не би да съм…

— Не си, не си — побърза да го успокои Масклин. — Давайте да тръгваме.

Сега тичаха през храсталак, висок два-три техни боя.

— Все нямаме време — задъха се Гърдър на пресекулки.

— Стига си приказвал. Пести си дъха, че тичане ни чака — посъветва го Ангало.

— На совалките дават ли пушена сьомга? — Гърдър май нямаше намерение да го слуша.

— Не знам — хлъцна Масклин. Драпаше през някаква туфа трева.

— Не, не дават — авторитетно обясни Ангало. — Помня, че и за това съм чел в една книга. Ядат от тубички.

Продължиха да тичат в мълчание, замислени над това последното.

— Че какво ядат? Паста за зъби ли, що ли? — обади се накрая Гърдър.

— Не, едва ли паста за зъби. Много ясно, че не. Убеден съм , че не е паста за зъби.

— Е, ами да се сещаш за нещо друго, дето е в тубички?

Ангало се умисли.

— Лепило? — измънка той колебливо.

— Не ми се види много апетитно, да ти кажа. Паста за зъби и лепило?!

— На човеците, дето карат космическите совалки, явно им харесва. Там ги имаше на снимка — усмихваха се…

— Сигурно не е било усмивка, ами просто са се опитвали да си разлепят зъбите — предположи Гърдър.

— Не бе, ти пък нищо не си разбрал — реши Ангало. Мозъкът му щракаше на бързи обороти. — Храната им е в тубички заради гравитацията…

— И какво с тая гравитация?

— Ами няма я.

— Кой го няма?

— Гравитацията. И всичко плува насам-натам.

— Как така, във вода ли?

— Не бе, във въздуха. Щото няма какво да държи яденето в чинията, нали разбираш.

— О — кимна Гърдър. — И лепилото точно за това им трябва, а?

Масклин знаеше, че могат да продължат така с часове. Онова, което всички тези звуци означават — помисли той, — е: жив съм, и ти също. И всичките се тревожим, че не след дълго може и да не сме. Затова нека си приказваме, по-добре е, отколкото да мислим.

Преди дни, преди седмици всичкото това им изглеждаше много по-добре. Ала сега, когато им оставаха…

— Колко време имаме още, Нещо?

— Четирийсет минути.

— Трябва пак да си починем! Гърдър вече не тича, той просто пада!

Те се строполиха в сянката на някакъв храст. Не изглеждаше совалката да се е приближила много, ала вече се виждаха и сума ти други неща. Хеликоптерите бяха станали повече. Според знаците, които Пион им правеше като смахнат от върха на храста, където се бе покатерил, по-нататък имаше и човеци, но те бяха доста надалеч.