Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

Лайла погледна — наистина яхтите гледаха във всички посоки.

— Сигурно след малко ще се обърнат с кърмата към моста — каза Капитанът и добави: — Топло е, да поседим отвън и да погледаме. Интересно ми е.

Лайла донесе бутилките, лед, пуловери и одеяло да се завият. Седна до Капитана и покри краката и на двамата.

— Усещаш ли колко е тихо — проговори тя, — просто да не повярваш, че сме толкова близо до Ню Йорк.

Дълго седяха, без да продумват.

— Какво ще правиш, когато стигнем Манхатън? — попита Капитанът.

— Ще търся един приятел да видя дали може да ми помогне.

— А ако не го намериш?

— Не знам. Мога да правя много работи. Да се хвана келнерка или нещо подобно…

Лайла го погледна, но не можа да разбере реакцията му.

— Кого ще търсиш в Ню Йорк?

— Джейми. Един стар приятел.

— Откога го познаваш?

— Ами от две-три години.

— В Ню Йорк ли се запознахте?

— Да.

— Значи си живяла там доста дълго.

— Не чак толкова — отговори Лайла. — Ню Йорк ми харесва. Там можеш да си какъвто искаш и никой няма да те спре. — Изведнъж се сети за нещо. — Знаеш ли какво? Сигурна съм, че ще го харесаш. Ще си допаднете. Той също е моряк. Навремето е работил на кораб. И знаеш ли, може пък да ни помогне да стигнем до Флорида… Е, ако искаш, разбира се… Аз мога да готвя, той да управлява яхтата, а ти… ти ще даваш заповеди.

Капитанът се загледа в чашата си.

— Помисли си — продължи Лайла. — Тримата ще отидем до Флорида.

След малко добави:

— Много е приятен. Всички го харесват.

Чака доста време, но Капитанът не отговори. Тогава попита:

— Ако го убедя, ще го вземеш ли?

— Едва ли — отвърна Капитанът. — Трима сме прекалено много.

— Говориш така, защото не го познаваш — настоя Лайла.

Взе чашата на Капитана, напълни я и се сгуши в него на топло. Просто не беше свикнал с мисълта.

„Трябва му малко време“ — помисли си Лайла.

Колите се гонеха по моста. В едната посока блестяха фарове, в другата — червените задни светлини.

— Приличаш ми на някого — каза Лайла, — на човек, когото съм познавала отдавна.

— На кого?

— Не се сещам… Какво правеше в гимназията?

— Нищо особено — отговори Капитанът.

— Обичаха ли те съучениците?

— Не.

— Отбягваха ли те?

— Никой не ми обръщаше внимание.

— Участвуваше ли в отборите?

— В шахматния.

— Ходил си на танци.

— Не.

— Тогава къде си се научил да танцуваш?

— Не знам. Няколко години посещавах школа по танци — отговори Капитанът.

— Добре, какво друго правеше в училище?

— Учех.

— В училище?

— Учех да стана професор по химия.

— Трябвало е да учиш за танцьор. Снощи беше страхотен.

Изведнъж Лайла се сети на кого й прилича. На Сидни Шедър.

— Не си падаш много по жените, нали?

— Не, никак.

— Той също.

— Химията не е чак толкова лоша, ако се заемеш с нея — каза той. — Интересна е. Заедно с още едно момче отмъкнахме ключа от училището и понякога ходехме там в десет-единайсет вечерта, влизахме в лабораторията по химия и правехме опити чак до сутринта.

— Звучи странно.

— Не. Всъщност беше страхотно.

— С какво се занимавахте?

— С каквото се занимава всеки на тази възраст… Тайната на живота. Много ме интересуваше.

— Трябвало е да се заемеш с танците — каза Лайла. — Там е тайната на живота.

— Бях сигурен, че ще я открия, като изучавам белтъците, генетиката и други подобни неща.

— Наистина странно.

— Такъв ли беше и твоят познат?

— Сидни ли? Да, струва ми се. Беше много захлупен.

— Аха — каза Капитанът. — И аз ти напомням за него?

— Двамата говорите еднакво. Той все ми задаваше въпроси. Непрекъснато му хрумваха велики идеи.

— Що за човек беше?

— Никой не го обичаше особено. Беше много умен и все говореше за неща, които интересуваха само него.

— За какво например?

— Един Господ знае! У него имаше нещо, което Винаги вбесяваше останалите. Всъщност не печеше на никого. Просто, как да го кажа, просто не беше… Беше умен и в същото време беше тъп. Нямаше начин обаче да разбере колко е тъп, защото си въобразяваше, че знае всичко. Всички му викаха Смотаняка.

— И аз ти приличам на него?

— Да.

— Но ако съм толкова захлупен, защо поиска да танцуваме снощи? — попита Капитанът.

— Ти поиска.

— Струва ми се, че ти поиска.

— Може — съгласи се Лайла. — Не знам. Сигурно си изглеждал различно. Всички изглеждат различно в началото. — После продължи: — Знаеш ли, Сидни всъщност беше много умен. Преди две години седях на една маса в ресторанта, вдигнах очи и го видях — остарял, с очила, беше почнал да оплешивява. Сега е педиатър. Има четири деца. Беше много любезен. Поздрави ме и говорихме дълго.