Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

После той също се изкачи и докато привързваше лодката към яхтата, тя отнесе покупките долу.

Натисна копчето на ключа до нещо, което приличаше на лампа, и то наистина светна, макар и слабо. Извади уискито и газираната вода от торбата и сложи няколко бутилки заедно с леда в хладилния шкаф. После извади и останалите продукти, за да вземе тоалетните си принадлежности. Събра ги, отиде в каютата и ги сложи в куфара с изключение на влажната хавлиена кърпа, която просна на ръба на леглото да съхне.

Капитанът я извика да се качи, за да държи фенерчето.

Лайла взе фенерчето, а той отвори един дървен капак на палубата и бръкна вътре. Оттам извади първо навито старо въже. После някакъв маркуч и стара котва. Кабели, стар ръждясал железен казан на четири крачета с решетка отгоре.

Вдигна го срещу светлината на фенерчето.

— Хибачи — каза той. — Не съм го използувал, откакто бях на Горното езеро… Долу в пилотската кабина има въглища.

Това означаваше: „Иди да ги донесеш.“ Лайла слезе долу, намери чувалчето с въглища и го качи на палубата. Той поне бе проговорил.

Наблюдаваше го от стълбата как изсипва въглищата от чувала.

— Пътуваш си с яхтата накъдето поискаш, нали? — попита Лайла. — Никой не ти заповядва. Никой не ти се кара.

— Точно така — каза той. — Сега подай газта, тя е ей там, зад масата… на полицата. Точно зад мене.

Капитанът се обърна и посочи. Тя взе газта и му я подаде.

— Ще почна да пържа картофите — обади се Лайла, — само ми кажи къде са тенджерите и тиганите.

— Зад масата. Някъде на дъното на един от онези варели — обясни Капитанът. — Вдигни капака и ще ги видиш.

Лайла светна още една крушка над масата и намери дълбок варел с десетина какви ли не тенджери и тигани, нахвърляни на купчина. Варелът беше в дъното и затова единственият начин да го достигне беше да се просне по корем върху масата, да бръкне в правоъгълната дупка и да търси напосоки. Вдигна ужасен шум. Лайла се надяваше, че покрай тракането Капитанът ще си даде сметка в какво състояние е неговото домакинство.

Нямаше тиган за картофи. Напипа друг голям тиган и го извади. Хубав съд от неръждаема стомана, почти нов. Но не беше достатъчно дълбок за олиото. Лайла пак почна да рови във варела и измъкна голяма тенджера с подходящ капак. Щеше да свърши работа.

— Едва ли имаш телена кошничка за пържене на картофи — каза тя.

— Не — отговори Капитанът, — или най-малкото не зная.

Карай. Щеше да се справи и с решетеста лъжица.

Потърси лъжица и откри една заедно с ренде за белене на зеленчуци. Изпробва го с един картоф. Беше хубаво и остро. Започна да бели. Обичаше да бели такива продълговати, твърди, гладки картофи от сорта „Айдахо“. Щяха да се опържат хубаво. Обелките падаха в мивката, щеше да ги обере с ръка, след като свърши с беленето.

— Какво ще правиш, когато стигнеш Флорида? — обърна се тя към Капитана.

— Сигурно ще продължа нататък — каза той.

Въглищата припламнаха и осветиха лицето му. Изглеждаше уморено.

— Накъде? — продължи Лайла.

— На юг. Има един град в Мексико, където живеех, долу при залива Кампече. Иска ми се да се върна там за известно време. Да проверя дали някои хора още са в града.

— С какво се занимаваше там?

— Строях яхта.

— Тази ли?

— Не, друга, така и не я довърших. Всичко се обърка.

Капитанът разрина въглищата с крайчеца на решетката.

— При яхтите бедата никога не идва сама — обясни той. — Килът беше готов, скелето беше издигнато. Тъкмо да почнем дърводелската работа, и правителството обяви, че гората е веда, май така се казваше, тоест забранява се сечта. Отидохме в Кампече за дървесина, платихме и нищо не ни изпратиха. В Мексико чужденец не може да спечели дело в съда. И те знаеха това. После всички въжета от Мексико Сити „изчезнаха“. Боята пристигна, но и тя изчезна, след като ние бяхме боядисали само лодката.

— Кои „ние“? — прекъсна го Лайла.

— Аз и дърводелецът.

Тя продължи да бели картофите, а Капитанът слезе по стълбата. Запали газената лампа, угаси електрическите крушки, взе чаши от полицата и отвори хладилника. Напълни чашите с лед, отвори бутилка газирана вода, сипа и нея и добави уиски. Вдигна чашата и, та Лайла да му каже колко иска. После рече:

— За Панчо Пикет.

Лайла отпи, вкусът беше приятен.

Показа обелените картофи на Капитана.

— Толкова съм гладна, че ми иде да ги изям сурови, но няма да го направя.

Намери дъска за рязане и започна да реже картофите — първо по дължина, на колелца, после напреко, на ивички с дебелината на молив. Ножа си го биваше. Остър като бръснач. Капитанът стоеше до нея и я наблюдаваше.