Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

— Кой е Панчо Пикет? — попита тя.

— Carpentero de ribera , дърводелецът. Стар кубинец. Говореше испански толкова бързо, че дори мексиканците не го разбираха. Приличаше на Борис Карлов. Изобщо не приличаше на кубинец или мексиканец. Но беше най-чевръстият дърводелец, когото съм виждал. И много внимателен. Никога не се мотаеше, дори в онази жега в джунглата. Нямахме електричество, но той се справяше с ръчните инструменти по-бързо, отколкото други биха работили с електрически. Беше прехвърлил петдесетте или може би шейсетте, аз бях на двайсет и няколко години. Усмихваше се като Борис Карлов, докато ме гледаше как се мъча да не изоставам.

— А защо пихме за него? — попита Лайла.

— Ами бяха ме предупредили. „El tome!“ Пада си по чашката! И се оказаха прави. Една вечер задуха Norte , севернякът от Мексиканския залив, беше много силен… Направо щеше да ни отвее! Превиваше палмите почти до земята. Отнесе покрива на къщата му. Но вместо да го поправи, той се напи и не изтрезня цял месец. След няколко седмици жена му дойде да изпроси пари за храна. Тъжна гледка. Мисля, че се напи, отчасти защото виждаше цялата бъркотия и разбираше, че никога няма да направим яхтата. Така си беше. Парите ми свършиха и трябваше да си тръгна.

— И затова ли пихме за него?

— Да, той ме предупреди по своему. Освен това ми поотвори очите за нещо друго, за същността на тропиците. Сетих се за него, когато заговорихме за пътуването до Флорида и Мексико.

Нарязаните картофи се трупаха на огромен куп. Беше се поувлякла с количеството. Но какво пък! По-добре да са повече, отколкото да не стигнат.

— Защо искаш да се върнеш там? — попита Лайла.

— Не зная. Там винаги се усеща някакво отчаяние. Дори сега го усещам само като си помисля за него. Антропологът Леви-Строс го нарича „Tristes Tropiques“ , тъжните тропици. Те привличат. Мексиканците разбират какво искам да кажа. Човек изпитва чувството, че тъгата е единствената истина за нещата, че е по-добре да се живее с тъжната истина, отколкото с щастливия брътвеж за прогреса тук, на Север.

— Значи ще останеш в Мексико?

— Не, не с тази яхта. С нея може да отидеш навсякъде — Панама, Китай, Индия, Африка. Нямам твърди планове. Човек никога не знае как ще се завъртят нещата.

Картофите бяха нарязани.

— Как да запаля печката? — попита Лайла.

— Аз ще я запаля — предложи Капитанът.

— А защо не ми покажеш?

— Много е дълго.

Докато Капитанът оправяше печката, Лайла изпи питието си, доля неговото и си сипа още.

Капитанът се качи на палубата да нагледа скарата, а Лайла сложи тенджерата на печката, изля в нея цялата бутилка олио, която бяха купили в супермаркета, и я захлупи. Трябваше да почака олиото да се затопли.

Извади пържолите от опаковката, за да ги поръси със сол и чер пипер. Изглеждаха чудесно на златистата светлина от лампата.

С пипера се справи, но солницата беше задръстена. Лайла свали капачето и го изтръска над масата, обаче дупките не се отпушиха, затова взе щипка сол и поръси пържолите.

Подаде ги на Капитана и се зае със салатата — в две чинии наряза с острия нож купчинки маруля и домати на кръгчета. Докато работеше, натъпка в устата си няколко листа маруля.

— Ох! Ох! Ох! — възкликна Лайла.

— Какво има?

— Бях забравила колко съм гладна. Не знам как издържаш без ядене по цял ден. Как успяваш?

— Ами аз всъщност закусих — призна Капитанът.

— Така ли?

— Преди да станеш.

— А защо не ме събуди?

— Твоят приятел, Ричард Райгъл, не искаше да идваш с нас.

Лайла се загледа в Капитана през отворения люк. Той също я наблюдаваше как ще реагира.

— Ричард се държи така понякога — каза тя. — Сигурно е решил, че ще обядваме по пътя.

„Наистина се е ядосал на Ричард — помисли си Лайла — и сега се мъчи пак да ме вбеси.“ Капитанът нямаше да миряса. А в такава прекрасна вечер човек би помислил, че няма да се занимава с подобни работи. Вечерта действително беше хубава. Лайла вече усещаше въздействието на алкохола.

— Ако искаш, мога да дойда с тебе до Флорида — подхвърли тя.

Той не отговори. Само набоде пържолата с вилица.

— Какво ще кажеш? — настоя Лайла.

— Не съм сигурен, че искам.

— Защо?

— Не зная.

— Мога да готвя, да те пера и да спя с теб — предложи Лайла, — а като ти омръзна, просто ще ми кажеш довиждане и ще си ида. Как ти се струва?

Капитанът упорито мълчеше.

В каютата стана много горещо и Лайла дръпна нагоре пуловера, за да го свали.

— Знаеш ли, ти наистина имаш нужда от мен — продължи тя. Свали пуловера и забеляза погледа му. Все онзи особен поглед. Тя знаеше какво означава. „Ето пак“ — помисли Лайла.