Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

Притежава ли кучето частица от природата на Буда? Въпросът е същият. Съвсем същият.

Може да бъде прехвърлен в дзен-стиховете на Мъмон:

Притежава ли Лайла Качество?

Ето най-важния въпрос.

Но ако отговориш с „да“ или „не“, губиш собственото си Качество.

Съвършено транспониране. Точно това се беше случило. Федър отговори с „да“. Сам си беше виновен. Беше допуснал да изпадне в положение да „сравнява и избира“, каквото дзен избягва, и бе попаднал в безизходица.

… Не че не можеше да се отговори на въпроса. Можеше, но отговорът продължаваше безкрайно и никога не беше изчерпателен.

… Не Лайла притежава качество, Качеството притежава Лайла. Никой и нищо не може да притежава Качество. Да притежаваш нещо, значи да го имаш, да го имаш, значи да господствуваш над него. Нищо не може да господствува над Качеството. Ако изобщо има притежание и господство, то тогава Качеството притежава Лайла и господствува над нея. То я е създало. Лайла е сплав от променящите се статични модели на все същото Качество. В нея няма нищо повече. Думите, които тя използува, мислите, които й минават през ума, ценностите, към които се придържа, са крайният продукт от трите и половина милиарда години история на света.

Тя е като джунгла от еволюционни ценностни модели. Не знае как ги е усвоила, също както джунглата не знае как се е появила.

И все пак сред „джунглата Лайла“ има древни, праисторически останки от изчезнали цивилизации. В тях човек може да прониква като археолог, пласт след пласт, назад през вековете цивилизация, където дълбочината под земната повърхност измерва отдалечеността във времето.

Идеята беше любопитна. Федър можеше да изгради целия анализ около тази една-единствена личност, можеше да разговаря с нея, да я разпита за ценностите й и после да представи цялостната метафизика от гледна точка на конкретния случай… Метафизиката направо плачеше за нещо, което да я приземи. Федър можеше да й задава въпроси чак до Флорида.

Замисли се по въпроса.

Положението беше идеално за събеседване.

Но какво можеше да му каже тя? Дори и да съществуваха моделите, Лайла не знаеше какви са те. Щеше просто да седи и да му разказва как пише на машина, за увеселителния кораб и за различните видове храни, които обича, да се оплаква от кафето и той нямаше да изтръгне нищичко. Само едно пътуване.

Още нещо изглеждаше нередно. Беше прекалено изкуствено, пълно с обективни „наблюдения“. Динамичната страна бе пренебрегната изцяло. Краят винаги остава открит от динамичната неопределеност. Федър нямаше да е в състояние да предскаже каквото и да било на основата на нейните думи.

Освен това тя нямаше добро мнение за него. Сигурно нямаше да му каже нищо. Също както индианците и „обективните“ антрополози.

Жалко, че Дюзънбъри не беше тук. Той можеше да я предразположи. „Бива ме само да теоретизирам“ — помисли Федър.

Но теорията беше добра. Лайла е съставена от статични ценностни модели, които се развиват в посока към Динамично Качество. Така е поне на теория. Тя е поела нанякъде, както всички останали. Никой обаче не може да каже къде се намира това „някъде“.

Теорията му беше хрумнала преди няколко месеца с изречението: „Целият живот представлява преселение на статичните качествени модели към Динамичното Качество.“ Оттогава не му излизаше от ума.

Според традиционната, ориентирана към веществото метафизика животът не се развива в определена посока. Той е само продължение на свойствата на атомите, нищо повече. Сигурно е така, защото не съществува нищо друго освен атоми и изменящи се форми на енергията. Но в Метафизиката на Качеството това, което се развива, не са модели от атоми. Развиват се всъщност статични ценностни модели — това разбиране не променя данните за еволюцията, но изцяло преобръща възможните й тълкувания.

Исторически погледнато, предположението на субектно-обектната метафизика, че целият свят се състои от вещество, ограничава еволюционната теория още от самото начало. По времето на нейното възникване още не е било известно, че на равнището на фотоните, електроните и другите елементарни частици престават да действуват законите за причината и следствието — отделните електрони и фотони просто се появяват и изчезват непредсказуемо, без причинна обусловеност. И затова днес имаме еволюционна теория, според която „човекът“ е безмилостно подчинен на причинно-следствените закони на Вселената, докато частиците на неговото тяло не се подчиняват на същите закони. Абсурдността на това положение явно се пренебрегва. Проблемът не се отнася до нито една конкретна област. Физиците могат да не се съобразяват с него, защото не се занимават с човека. Обществоведите също, защото не се интересуват от елементарните частици.