Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

Ричард Райгъл се обърна и с изненада видя, че го наблюдават. Самият Велик писател стоеше в кабината за управление на съседната яхта.

— Здравей! — поздрави го високо Ричард Райгъл.

— Здрасти.

Лицето на съседа изглеждаше безизразно. Беше облечен в същата синя памучна риза, както вчера, със същото леке над единия джоб.

— Не очаквах да си буден толкова рано — каза Ричард Райгъл.

— Ако искаш да откараш яхтата си при дока с крана, веднага ще дръпна моята — последва отговорът на писателя.

Сигурно чете мисли, реши Райгъл и произнесе гласно:

— Може да има друга яхта на дока.

— Няма, аз проверих.

Беше в забележително добра форма след снощното изпълнение. То оставаше да не е, помисли Райгъл.

— Още е много рано — каза той. — Сигурно някой се е записал преди мен. Искаш ли да закусваме?

В същия момент се сети, че вече няма нужда да кани писателя на закуска, но беше късно.

— Звучи добре — отговори писателят. — Чакай да видя дали ще мога да събудя Лайла.

— Какво? — сепна се Ричард Райгъл. — А не, не. Нека се наспи жената. Ела само ти.

— Защо? — попита Писателят.

Ама че е недодялан. Отлично знаеше отговора.

— Защото без съмнение се виждаме за последен път — усмихна се Райгъл — и предпочитам да си побъбрим сами.

На палубата се появи Капела, тримата минаха един зад друг по дъските до брега.

Вътре в ресторанта Капела каза:

— Не е за вярване, че сме в същия ресторант.

Райгъл забеляза замлъкналия мюзикбокс в ъгъла.

— Бъди благодарен за дребните радости.

Менюто за закуска беше написано на черна дъска пред огледалото на бара. Някаква възрастна жена разговаряше през бара с трима работници, които се хранеха на масата до тях. Сигурно бе жената на снощния барман, помисли Райгъл.

Писателят бе изпаднал в обичайното си безразличие. Видимо бе разсеян, гледаше през прозореца към разбитите лодки и доковете, откъдето бяха дошли. Сигурно искаше да зърне Лайла.

— Къде си се научил да танцуваш така? — попита го Капела. — Направо ни шашна.

Разсеяното изражение на писателя изчезна.

— Защо? Гледаше ли?

— Всички гледаха — обади се Ричард Райгъл.

— Не — засмя се писателят, — не умея да танцувам.

Той изгледа въпросително и двамата.

— Много си скромен — усмихна се Райгъл. — Изуми всички… особено дамата.

Писателят им хвърли изпълнен с подозрение поглед.

— Ей, шегувате се.

— Може би си пийнал повече и не помниш.

Капела се изсмя, а писателят възкликна:

— Аз не бях толкова пиян.

— Не, не беше — увери го Райгъл. — Затова успя така тихо да минеш на пръсти по моята палуба в два часа.

— Извинявай — каза писателят. — Тя изпусна куфара си.

Райгъл и Капела се спогледаха.

— Куфара! — повтори Капела.

— Да — отговори писателят. — Изнесе се от яхтата, с която е пристигнала, и ще дойде с мен до Манхатън при някакви приятели.

— Я виж ти! — каза Капела и намигна на Райгъл. — Само един танц с него и вече си събират куфарите. — После се обърна към Райгъл: — Да знаех само тайната! Как, смяташ, го прави?

Ричард Райгъл се намръщи и отмести поглед. Не му допадаше насоката на разговора. Зачуди се кога най-накрая старата жена ще дойде да вземе поръчката им. Махна й да се приближи.

Жената застана до масата, той си поръча шунка с яйца, препечени филийки и портокалов сок. Останалите също поръчаха.

Докато чакаха, Райгъл каза, че приливът ще се обърне към десет часа. Посъветва писателя да изчака до девет, последния час на прилива, после колкото е възможно по-бързо да тръгне с отлива и да стигне максимално далече, преди пак да се е обърнала посоката, да акостира за през нощта и да изчака отлива към Манхатън на следващия ден. Писателят му благодари за информацията.

Почти не проговориха, докато се хранеха. Райгъл се чувствуваше неловко, притиснат до стената от този човек. У него имаше нещо, което пречеше да му говориш, не оставяше място да му кажеш каквото и да било. Сякаш живееше в друг свят и сладкодумно приказваше за Качеството.

Приключиха със закуската и Ричард Райгъл се обърна към писателя. Не му беше приятно да подхваща подобен разговор, но се чувствуваше длъжен да му каже.

— Не е моя работа с кого се събираш — почна той, — но ми се стори, че снощи изобщо не ми обърна внимание. Длъжен съм обаче да те предупредя за последен път да свалиш Лайла от яхтата си.

Писателят изглеждаше учуден.

— Нали каза, че ми трябвал екипаж.

— Но не и тя !

— Какво й е на нея?