Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

Ето пак.

— Е, не си чак толкова наивен — рече Райгъл.

Писателят промърмори почти на себе си:

— Лайла може да се окаже по-свястна, отколкото изглежда.

— Не — възрази Ричард Райгъл, — тя е много по-лоша , отколкото изглежда.

Писателят погледна усмихнатия Капела и присви очи към Райгъл.

— Защо смяташ така?

За миг Ричард Райгъл се втренчи в лицето му. Писателят наистина беше наивен.

— Познавам Лайла Блуит от много отдавна — проговори той. — Защо просто не ми повярваш?

— Коя е тя?

— Тя е един много нещастен човек от много лошо качество — отговори Райгъл.

При думата „качество“ писателят рязко вдигна очи, сякаш му бе отправено предизвикателство. Всъщност си беше точно така.

Отмести поглед.

— Как си изкарва хляба? — попита той, за да избегне предизвикателството.

Ричард Райгъл срещна погледа на Капела и не можа да сдържи усмивката си.

— Среща се с хора като тебе, мой човек. Не са ли ти казвали, че има и такива?

Още едно предизвикателство. Писателят видимо напрегна мисълта си.

Райгъл не знаеше дали да продължава по-нататък. Всъщност нямаше смисъл. Но самодоволството на писателя, особено след снощното преживяване, го караше да не спира. Сетне все пак се отказа.

— Ако ти трябва екипаж — рече Райгъл, — защо не изчакаш няколко дни в Манхатън, Бил ще се освободи. Струва ми се, че той знае повече от вас двамата, взети заедно.

Бил кимна усмихнат.

Заприказва за пътуването до Манхатън. Маршрутът бил без отклонения. Не било зле предварително да се обадят в яхтклуба на Седемдесет и девета улица, защото дори по това време на годината трябвало да се Направи резервация на пристана. Едно октомврийско пътуване с яхтата до Чезапийк щяло много да му хареса, продължи Райгъл. Но, разбира се, нямало да му остане време.

Писателят изведнъж го прекъсна.

— Ти май не се чуваш какви ги приказваш. Откъде знаеш?

— Кое? — попита Райгъл.

— За Лайла.

— От един много близък приятел, на когото водих бракоразводното дело — отвърна Райгъл.

В паметта му изплува образът на Лайла, хванала под ръка Джим, когато влязоха в неговата кантора. Горкият Джим, помисли той.

— Твоята приятелка Лайла направо му съсипа живота! — После Райгъл добави: — Беше къде-къде по-привлекателна от сега. Много бързо се съсипва.

— Никога не си ми казвал — обади се Капела.

— Въпросът е личен — отвърна Капела. — Няма да споменавам името му, Бил, иначе ще се сетиш за кого говоря.

Райгъл се обърна със сериозно изражение към писателя.

— Никога не си виждал толкова тъжен и изоставен човек. Изгуби жена си, децата си, повечето приятели, репутацията му се провали. Наложи се да напусне банката, където го чакаше многообещаваща кариера — всъщност готвеха го за вицепрезидент. В края на краищата трябваше да си смени работата. Но като познавам президента на банката, страхувам се, че го е вписал в документите му, и Джим ще трябва да се прости с кариерата си. Нито един управителен съвет няма да го издигне на длъжността, която заслужава.

— Много лошо наистина — каза писателят и сведе очи.

— Нямаше как — продължи Ричард Райгъл, — кой ще повери милиони долари на човек, който не се владее достатъчно, за да се опази от една нищо и никаква кръчмарска курва.

Ново предизвикателство. Този път изражението на писателя стана по-сурово. Изглежда, щеше да го преглътне.

— Кой беше виновен? — заинтересува се той.

— За кое? — попита Ричард Райгъл.

— Лайла ли беше виновна за нещастието на твоя приятел или жена му, или така наречените му приятели и началниците в банката? Кой всъщност ?

— Не те разбирам — каза Ричард Райгъл.

— Нейната любов ли беше виновна или тяхната омраза?

— Не бих го нарекъл любов .

— А би ли нарекъл тяхното омраза ? Какво точно е направил той на тях, за да го намразят?

— Е, сега вече не си наивен — отговори Ричард Райгъл, — сега нарочно се правиш на глупак. Да не искаш да ми кажеш, че жена му не е имала право да се ядоса?

Писателят се замисли, после рече:

— Не зная, но нещо в тази история не пасва.

— Прав си — съгласи се Ричард Райгъл.

— Винаги нещо не пасва, логично погледнато — продължи писателят. — Как е възможно една любов, която не наранява никого, да е толкова лоша?… Помисли. Кой е бил наранен?

Ричард Райгъл помълча, преди да възрази:

— То не беше любов. Лайла Блуит не знае какво е да обичаш. Беше измама. — Гневът му растеше: — Толкова пъти съм чувал думата „любов“ от устата на хора, които нямат понятие какво означава тя.