Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

Независимо от философските си възгледи всеки, който седне на гореща печка, ще потвърди без никакви интелектуални спорове, че се намира в положение с крайно лошо качество, че ценността на затруднението му е с отрицателна стойност. Лошото качество не е мъглява, объркана, скрито религиозна, метафизична абстракция. То е преживяване . А не преценка за преживяването. Нито описание на преживяването. Самата ценност е преживяване. И като такава е напълно предсказуема. Подлежи на проверка от всеки, който би пожелал да си направи труда. Тя може да се възпроизведе. Сред всички останали преживявания е най-недвусмислена, най-трудно може да се сбърка. По-късно човекът може да измисли някакви клетви, за да опише отрицателната ценност, но тя винаги е първична, клетвите идват след нея. Без първичната лоша оценка вторичните клетви никога няма да се появят на бял свят.

Наблягаме така много на това, защото точно тук сме наследили културно бяло петно. Нашата култура ни втълпява, че горещата печка е пряк причинител на клетвите. Втълпява ни, че отрицателните ценности са качество на човека, който изрича клетвите.

Не е така. Ценността се намира между печката и клетвите. Между субекта и обекта. Ценността е по-непосредствена, възприема се по-пряко, отколкото „аз“-а или „предмета“, на който по-късно ще бъде приписана. Ценността е по-_реална_ от печката. Все още не е съвсем сигурно дали причина за лошото качество е печката или може би нещо друго. Съвсем сигурно е обаче лошото качество. То е първичната емпирична действителност, от която по-късно умът ни съгражда такива неща като печките, горещината, клетвите или „аз“-овете.

Изясним ли тази първична взаимовръзка, огромно количество загадки намират своето решение. Емпириците смятат ценностите за толкова объркани, защото вечно се мъчат да ги припишат на субектите или обектите. Така не бива. Всичко се обърква, понеже ценностите не принадлежат нито към едната, нито към другата група. Те са самостоятелна категория.

Метафизиката на Качеството би трябвало да се заеме с категорията Качеството и да покаже, че тя обхваща и субектите, и обектите. Тя би трябвало да разкрие как нещата се подреждат много по-стройно — несравнимо по-стройно, ако възприемем изходното положение, че Качеството е първичната емпирична действителност на този свят…

… но да се разкрие това беше, разбира се, извънредно голяма задача…

… Федър дочу странен шум, съвсем различен от звуците на яхтите, с които бе свикнал. Ослуша се и разбра, че той идва от предната кабина. От Лайла. Тя хъркаше. Чу я да промърморва нещо. После пак притихна…

След малко долови пърпоренето на приближаваща се моторница. Вероятно беше подранил рибар, тръгнал надолу по реката. Скоро цялата кабина леко се разлюля, лампата също се полюшна от вълните след моторницата. После звукът заглъхна и отново настъпи тишина…

… Дали ще може пак да заспи? Припомни си времената, когато беше „нощна птица“ — лягаше си в три-четири сутринта и се будеше около обяд. Тогава му се струваше, че не може да се случи нищо значително в часовете между зазоряването и късния следобед, и затова ги избягваше с всички сили. Сега беше точно обратното. Трябваше да е на крак с изгрева, иначе нещо му липсваше. Нямаше никакво значение, че не върши нищо.

Събра листчетата за Дюзънбъри, сложи ги в кутията, откъдето ги бе извадил, стана и пъхна кутията обратно на мястото й в кабината за управление. Пролуките над главата му просветваха.

Видя, че е облачно. Можеше да се изясни. Отсреща сградите на пристанището бяха сиви. По някои дървета още имаше тук-таме листа, но те бяха кафяви и щяха де паднат всеки миг. Октомврийски цветове.

Бутна капака и подаде глава.

Навън беше студено, но не както преди. Лек ветрец гонеше вълнички към кърмата на яхтата и Федър почувствува полъха му върху лицето си.

Ричард Райгъл се събуди и погледна ръчния си часовник. Вече беше осем без четвърт. Чувствуваше се уморен и раздразнен. Почти не мигна, откакто оня глупав писател и Лайла Блуит се спънаха на неговата палуба.

Цяла нощ от вълните след минаващите лодки съседната яхта на писателя блъскаше неговата към дока и обратно като пулманов вагон в железниците. А той не можеше да направи нищо.

А, можеше да стане и да оправи въжетата на писателя. Но не му беше работа.

Най-много се ядосваше, че дори не е разрешил на писателя да привърже яхтата си към неговата. В Осуего му бе позволил да го направи заради извънредната ситуация и очевидно писателят го беше сметнал за пожизнена привилегия.