Тереза Медейрос: Шепотът на розите

Сълзите се стичаха по бледите й бузи, но Морган се стараеше да не ги забелязва, както не усещаше и собствените си мокри бузи.

— В едно обаче имаш право. Ти не ме заслужаваш. Аз искам жена с кураж, която да е до мен в добри и в лоши времена, все едно дали може да ходи или не. Не се нуждая от слабо момиче, което ще избяга при първия проблем. Да, Сабрина, аз наистина заслужавам повече от жена като теб.

Той се надигна и продължи студено, макар че болката почти го разкъсваше.

— Сбогом, Сабрина. Не ти желая нищо лошо, момиче. Аз…

Но не успя да завърши изречението. Живот, изпълнен с неосъществени желания и разбити мечти, затвори устата му. Той помилва нежно бузата й и улови гореща сълза, по-скъпоценна от всеки бисер.

Сабрина го погледна умолително. Ако беше изрекла само една думичка, ако бе казала нещо в своя защита, той щеше да остане при нея. Но тя мълчеше и мълчанието подпечата участта й.

Морган се обърна и излезе от стаята, без да каже нищо повече.

Сабрина се вслушваше отчаяно в заглъхващите му стъпки. В думите му имаше болезнена, горчива истина. Благородните й намерения не бяха нищо повече от фарс, патетична имитация на саможертва. Вместо да рискува да бъде отблъсната или да се изложи на подигравките на клана му, тя сама нанесе първия удар и отдалечи всички от себе си. Не можеше да ходи, но това не бе й попречило да избяга.

Тя помилва изсъхналото цветче тинтява и то се разпадна на прах под пръстите й. Не гордостта на Морган беше унищожила любовта им, а нейната. Същата гордост, която й беше попречила да падне за последен път в краката му, същата гордост, която сега вдигна ръката й към устата и не й позволи да го повика обратно.

Равнодушното лице на луната сякаш й се подиграваше. Едно бяло облаче, открояващо се върху тъмното небе, прелетя покрай прозореца. Сабрина изтри сълзите си и се вгледа по-внимателно, когато следващото призрачно облаче полетя нагоре и изчезна в светлата корона на луната.

Тя отвори прозореца и в очите й запари хапещата миризма на тлеещо дърво. Проследи пътя на облаците дим и видя пламъци зад многоцветния прозорец на задната стена на църквата. В пристъп на лудост тя заподозря за момент Морган в подпалвачество. Но сърцето й отхвърли абсурдното обвинение още със същия удар.

— Морган! — Любимото име излезе от устните й със силата на един цял живот, изпълнен с копнеж.

Но Сабрина не чу собствения си вик, защото в същия този момент в къщата се понесоха неземни, постоянно усилващи се звуци, които заглушиха всички останали шумове.

Звукът беше колкото страшен, толкова и красив. Звук, който не беше създаден за музикалния салон на господарската къща. Първото движение на Сабрина беше да си запуши ушите.

Звукът беше непоносим. Тя разтри слепоочията си, но мелодията продължи да нахлува в нея, проникна във всяка пора и с непогрешим инстинкт влезе в раненото й сърце. Тя плачеше за любов и самота, за загуба и живот на пропилени шансове. Плачеше горчиво за разкаяние и измама и блестящите й ноти падаха като сълзи в бездънния съд на тъгата.

Това беше гласът на всяка жена, все едно Камерън или Макдонъл, която поради безсмислената омраза между двата клана беше загубила баща, брат, съпруг или син. Това беше жалната песен на всички жени във всички времена, принудени да пожертват любовта пред гордостта.

Между тях беше Пенелопа, която плачеше за Одисей на морския бряг; Динах, паднала върху изтерзаното тяло на Шехем, мъжа, който я насилвал и обичал; Ева, прогонена от райската градина заради хитростта на змията.

Ев.

Сабрина изпъна гръбнак и разтърси глава, за да прогони омаята на музиката. Мелодията плетеше мрежа на разрушение, мрежа, която беше пленила семейството й, която щеше да оплете и Морган. Тя трябва да се пребори с тази мрежа. Знаеше, че ще има нужда от нещо силно и постоянно, за да разреже здравите й нишки.

Сабрина претърси музикалната стая с трескав поглед. Откри само скъпоценностите на майка си, които бяха стрували цяло състояние, а сега се оказваха абсолютно безполезни.

Задната стена на църквата вече бълваше дим на дебели облаци. Ако огънят се разпространеше напред, където беше заключено семейството й, скоро щеше да чуе викове за помощ. Жалните тонове на гайдата заглушаваха всеки друг шум, но тя беше убедена, че близките й вече са разбрали какво става. Ако чувах виковете им, сигурно щях да полудея, каза си тя и отпусна глава върху облегалката на тапицираната пейка.