Тереза Медейрос: Шепотът на розите

Но Поках беше мъртъв, а той бе разбрал, че има неща, по-скъпи от свободата. По-скъпи дори от собствената гордост. Гордостта му заповядваше да се върне в Макдонъл Касъл и да събере клана си за нападение срещу коварните Камерънови.

Вместо това той препускаше съвсем сам към Камерън, за да завладее окончателно сърцето на проклетата жена, която обичаше повече от всичко на света. Единствено новият яркоцветен тартан беше компромис към гордостта му.

Над хоризонта бяха надвиснали виолетови облаци. Небето бавно потъмняваше. Сапфиреното синьо беше точно като очите на Сабрина. Пълната луна висеше над планините като замръзнала перла. Морган насочи коня си към нея и се помоли да не закъснее. Трябваше да улови луната, преди да се е изплъзнала завинаги от ръцете му.

Това трябваше да бъде една от многото приятни, мирни вечери в салона на Камерън Мейнър.

Брайън и Алекс играеха шах пред огъня. Пъгсли мирно дремеше на мястото си. Елизабет бродираше парче жълт лен, кошничката за шев беше отворена в краката й. Дугъл седеше зад писалището си от орехово дърво, разтворил пред себе си подвързаните с кожа регистри. В стаята се чуваше само хъркането на кучето.

Когато някой почука настойчиво на вратата, всички изненадано вдигнаха глави. Пъгсли живо се изправи и замаха с опашка.

Дугъл сведе глава към книгата си и бавно я затвори. Елизабет направи възел и прехапа конеца със зъби. Алекс удари офицера на Брайън и го махна от дъската с мрачно изражение.

По масивното дърво на вратата се посипаха удари и тя затрепери. От кухнята изскочи лакей, но Дугъл го спря с едно движение на главата. Пъгсли заподскача към вратата с ентусиазъм, какъвто отдавна не бяха забелязвали у него, и залая възбудено.

Дугъл приглади брадата си и в челото му се врязаха дълбоки бръчки. Не беше сигурен, че семейството му ще преживее още една обсада от Макдонълови. Във всеки случай не и дъщеря му.

Старата дървена врата се счупи с жален трясък. Когато господарят на клана Макдонъл прекрачи остатъците и влезе в залата, Пъгсли се втурна да го посрещне. Морган успокои кучето с едно-единствено движение на ръката. То падна тежко на пода и скри муцуна между лапите си.

— Искам да видя жена си — изгърмя гласът на Морган сред напрегнатата тишина.

Дугъл стана от мястото си. Елизабет продължи да прави акуратни шевове върху лена, без да вдига глава. Брайън се взираше в шахматната дъска, сякаш животът му зависеше от следващия ход.

— Сабрина вече не ти е жена — отговори спокойно Дугъл.

Вкамененото лице на Морган се сгърчи от болка, но веднага се разкриви от бесен гняв.

— Може би не според законите на англичаните. Но пред лицето на бога аз все още съм неин законен съпруг.

Алекс стана и отиде при баща си.

— Чуй ме, приятелю, нямаш причини да беснееш така…

— Не съм ти приятел — прекъсна го ледено Морган. — И не се интересувам от аргументи. Не и когато Камерънови ги извъртат за своите цели. Единственото, което ме интересува, е Сабрина.

Дугъл кимна примирено.

— Добре тогава. Брайън, донеси сестра си.

— Не!

Резкият глас на Морган ги стресна до смърт. В ръката му се появи пистолет, който попречи на Брайън да скочи и накара Елизабет рязко да поеме въздух.

— Не — повтори Морган. — Няма да допусна отново да се намесите. Особено Дугъл. Омръзнаха ми вашите проклети игрички. Стигат ми за два живота, не за един!

Дугъл застана пред съпругата си.

— Не прави нищо, за което после ще съжаляваш, момче.

Морган се прицели в гърдите на тъста си и дулото на пистолета заблестя под светлината на свещите.

— Отдавна съм го направил. Доверих се на един Камерън.

Вземайки по три стъпала наведнъж, Морган тичаше нагоре по стълбището. Когато влезе в галерията, стъпките му отекваха така зловещо по дървения под, сякаш господарският дом никога не беше чувал човешки смях или весела песен. Пред него се отвори тъмен коридор.

Без да се колебае, той тръгна по него и потърси стаята, която помнеше от момчешките си години. Вратата, покрай която толкова често беше минавал, за да чуе музиката на момичешкия смях.

Отвори с трясък добре познатата врата и установи, че времето беше продължило да тече за всички, само не за него. Стаята беше пуста, завивката на леглото изпъната и недокосната като лицето на парцалената кукла върху възглавницата. Миниатюрен чаен сервиз стоеше върху масичка от розово дърво. Морган взе една чашка и за кой ли път се засрами от огромните си, тромави пръсти.