П. Удхаус - Джим Тайфуна

Джими беше трогнат от дън душа. Не предполагаше, че противникът му е толкова благороден и при това спортсмен.

— Пърси е истински джентълмен! — заяви възторжено. — Татко, непременно трябва да се върнеш в Лондон.

— Нима не разбираш, че точно сега предстоят най-интересните мачове, пък и до края на сезона има още толкова много време.

Госпожа Крокър умоляващо го погледна:

— Няма да останем дълго в Лондон, Бингли. Лейди Корстърфайн, която знае всичко, твърди, че ще бъдеш включен в следващия списък за раздаване на благороднически титли. Станеш ли лорд, ще идваш тук когато пожелаеш. Ще прекарваме лятото в Америка, а зимата в Англия… ще се съобразявам с всяко твое желание.

Бингли Крокър се предаде:

— Добре, Юджиния. Съгласен съм.

— Бингли! Трябва да се върнем с първия параход. Познатите ни започват да се питат къде си. Обясних на всички, че си на почивка в провинцията, но ще се усъмнят, ако не се върнеш веднага.

Изражението на господин Крокър подсказваше, че в душата му бушуват противоречиви чувства. Юджиния му беше станала много по-скъпа, откакто най-неочаквано избухна в сълзи и му се примоли със задавен глас. Но как да се откаже от изживяванията си на стадиона, когато играе любимият му отбор… — С усилие той прогони тази мисъл.

— Съгласен съм — повтори.

Господин Пет се намеси с надеждата да го поутеши:

— Може би ще отскочиш до тук за мачовете за световната купа…

Бингли Крокър засия:

— Като нищо!

— А пък аз ежедневно ще ти телеграфирам резултатите от срещите — обеща Джими.

Юджиния Крокър с неодобрение го изгледа и щастливата й усмивка помръкна:

— Тук ли оставаш, Джеймс? Не виждам причина да не ни придружиш. Ако решиш да промениш навиците си…

— Наистина съм решил да стана нов човек, но тази метаморфоза ще се извърши в Ню Йорк. Чичо Питър ще ме назначи на работа. Ще започна от най-ниското стъпало на служебната йерархия и с труд ще сляза по-надолу.

Господин Пет радостно възкликна. Чувстваше се като евангелистки проповедник, който наблюдава как прииждат все повече желаещи да изповядат греховете си. Да научи на труд Уили Партридж, когото възнамеряваше да въведе в бизнеса, като му възложи да адресира служебните писма, само по себе си беше забележително постижение; но след като разбра, че Джими доброволно е решил да работи в неговата кантора, изпита толкова задоволство, че едва не заподскача на болния си крак.

— Не се тревожи за мен, татко — продължи младежът. — Ще постигна голям успех. Фасулска работа е да натрупаш голямо състояние. Днес сутринта посетих чичо Пит в кабинета му и забелязах, че работата му се състои в това да седи зад масивното си бюро от махагон и да нарежда на прислужника да съобщава на клиентите, че господин Пет отстъпва. Смятам, че ще се издигна до неподозирани висоти в този клон на индустрията. Не съм имал възможност да разбера какви ще бъдат задълженията ми, но ако са като на чичо Пит, ще се справя блестящо!

Джими крадешком погледна към Ан. Бяха сами. Господин Пет се беше върнал в леглото, а Юджиния Крокър в хотела. Съпругът й се беше оттеглил в стаята си, за да свали грима си. След като тримата излязоха, настъпи гробна тишина.

— Прекрасен завършек на един прекрасен ден — отбеляза младежът.

Ан пристъпи към вратата.

— Не си отивай!

Ан се спря и каза:

— Господин Крокър!

— Казвай ми Джими както досега.

— Господин Крокър! — упорито повтори тя.

— Може да ме наричаш и Алджърнън, ако повече ти харесва.

— Ще ми разрешите ли един въпрос? — Ан намръщено се загледа в него. — Мога ли да попитам…

— Убедил съм се, че почти всеки, който започне с тези думи, възнамерява да каже нещо неприятно — прекъсна я той.

— Мога ли да попитам защо си направихте труда да ме разигравате? Защо от самото начало не ми казахте кой сте?

— Нима си забравила какви обиди наговори по адрес на Джими Крокър? Реших, че ако научиш истинското ми име, няма да ме погледнеш.

— Каква прозорливост!

— И все пак нещо ми подсказва, че е невъзможно да ми имаш зъб заради онова, което се случи преди цели пет години.

— Никога няма да ви простя!

— Тогава защо преди малко се хвърли в прегръдките ми, когато мислехме, че бомбата на Уили ще избухне?

Страните на Ан пламнаха и тя промълви:

— Загубих равновесие.

— Защо опитваш да си го възвърнеш?

Младата жена прехапа долната си устна, сетне разпалено заговори:

— Постъпи с мен жестоко и безсърдечно. Има ли значение колко отдавна е било? Ако преди пет години си бил способен да го сториш…