П. Удхаус - Джим Тайфуна

— Очаква ме нещо по-страшно — печално промълви Бингли Крокър.

В библиотеката влезе висока жена, притежаваща страховита хубост. Погледът й попадна върху така наречения Скинър. Втренчи се в боядисаното му лице, приближи се и внимателно го разгледа.

— ’Зпознавате ли го, гос’жо? — попита детективката.

— Бингли!

— Тва ли е човекът, когот’ търсите?

— Това е съпругът ми!

— Зарад’ туй не мога да го аррестувам — разочаровано промърмори госпожица Тримбъл. Прибра револвера в дълбините на пазвата си и смръщи вежди. По всичко личеше, че е в отвратително настроение. — Май ш’си вървя. Таквоз чудо не ми се беше случвало. ’Зпращат ме да дебна банда мошеници и след кат’ цяла нощ не мигвам да’г следя, излиза, че тва е мило семейно търржество. — Посочи с палец към Джими: — Слушайте, тоз човек твърди, че е син на онзи човек. Тъй ли е?

— Да, това е завареният ми син Джеймс Крокър.

Ан едва чуто възкликна, но гласът й беше заглушен от презрителния възглас на госпожица Тримбъл.

Детективката тръгна към високия прозорец, през който беше влязла. Обърна се и жлъчно подхвърли:

— По-добре да с’омитам, току-виж излезло, че съм любимата ви дъщеря Женевиев.

Госпожа Крокър се обърна към съпруга си:

— Говори, Бингли! — В гласа й прозвучаха стоманени нотки.

— Здравей, Юджиния — каза той. В очите му играеха странни пламъчета. Тази вечер беше станал свидетел на истинско чудо: видя как жена дори по-властна от собствената му съпруга претърпя морално поражение от човек, който беше по-хрисим и от самия него. Сцената, разиграла се между двамата съпрузи, му беше направила дълбоко впечатление. За пръв път осъзна, че не е толкова трудно да поставиш жена си на мястото й. Иска се само малко повече решителност, малко повече смелост. С уважение изгледа господин Пет, който с добре подбрани слова беше накарал сестрата на Юджиния да си подвие опашката. Защо и той да не стори същото?

— Ще кажеш ли нещо за свое оправдание, Бингли?

Той се изпъчи и заяви:

— Да! Ще кажа, че съм американски поданик и според мен мястото ми е в Америка. Въпросът не подлежи на обсъждане, Юджиния. Съжалявам, че може би обърквам плановете ти, но няма да се върна в Лондон! — Непоколебимо се втренчи във втрещената си съпруга и продължи монолога си: — Ще остана тук и ще посещавам всички бейзболни мачове от националното първенство. После ще наблюдавам и тези за Световната купа!

Юджиния Крокър понечи да заговори, отказа се и стисна устни, сетне отново се накани да проговори. Ала установи, че не знае какво да каже.

— Дано да проявиш благоразумие, Юджиния, и да останеш заедно с мен. Гарантирам, че ще бъдем много щастливи. Съжалявам заради бягството си, но ти ме подложи на прекалено сурово изпитание. Нямаш представа какъв тормоз е цели пет години да не гледаш бейзболен мач, но повярвай, че нито един запалянко не би издържал. Едва не умрях и не възнамерявам отново да поема този риск. Ако господин Пет не възразява, ще продължа да работя като иконом и да живея под неговия покрив. Ако ли пък не ме иска, ще си потърся друга работа. Едно е сигурно — че никога няма да се върна в Лондон!

— Така те искам, старче! — одобрително възкликна Питър Пет. — В дома ми винаги ще има място за теб. А докато намеря нов иконом да те замести, ще изпълняваш досегашните си задължения.

— Бингли, как е възможно да работиш като иконом? — изстена Юджиния.

— И то какъв иконом! — възторжено отбеляза господин Пет. — Не е иконом, а истинско чудо! Умее да се държи надменно и официално, като че цели четирийсет години е служил на херцог Едикойси, но отидем ли на стадиона, започва да замеря с празни бутилки съдията. Бива си го и туй то!

Хвалебствената реч очевидно не зарадва госпожа Крокър. Тя ненадейно избухна в ридания. Бингли никога не я беше виждал да плаче, поради което се почувства неловко. Решителността му сякаш се удави сред пороя от сълзи.

— Юджиния!

Съпругата му избърса очите си.

— Няма да го понеса! — изхълца. — През тези пет години положих къртовски труд, а сега, когато успехът е толкова близо… Бингли, моля те, върни се. Няма да е задълго.

Той смаяно я изгледа:

— Сериозно ли говориш? Помислих, че след случилото се с лорд Пърси Уипъл… между другото, Джими, сигурно основателно си го натупал, но след случилото се реших, че… Тъй, де, разбрах, че няма шанс да стана благородник, Юджиния.

— Напротив, има! Има! Инцидентът не оказа никакво влияние върху приятелите ни. Точно обратното! На следващия ден ме посети лорд Пърси Уипъл — бедното момче, окото му здравата беше насинено — и заяви, че Джеймс бил истински спортсмен и че искал по-добре да се опознаят. Никога не бил изпитвал толкова силна симпатия към някого и много държал да го научиш на някакъв удар, който нарече „дясно кроше“. Лейди Корстърфайн пък сподели с мен, че херцогът на Дивайз бил прочел на премиера описанието на „боксовия мач“ и двамата едва не се били пръснали от смях.