П. Удхаус - Джим Тайфуна

— Този ли човек се опитваше да отвлече момчето?

— Точно тоз! Хванах го на местопррестъплението. Чакаше отвън с кола. Взех ги н’мушка заедно с’другия и ги накараха да върнат малкия.

— Джери — заговори господин Пет, — не си виновен, задето мероприятието се провали, затова щедро ще те възнаградя. Щеше да се справиш, ако разни нахални детективки не ти бяха попречили. Ще си получиш парите, за да осъществиш начинанието, за което все говориш. А сега бягай да си легнеш. Нямаш повече работа тук.

— Да му се н’види! — гневно изкрещя госпожица Тримбъл. — Ама няма’л да му предявите обвинение? Опита се да отвлече момчето!

— Аз му наредих! — озъби й се господин Пет.

— Питър!

Той се нахвърли върху съпругата си като малък, но разярен лъв. Решителността му се подсилваше от спомена за всичко, което беше изтърпял от Огдън.

— От две години напразно те убеждавам да го изпратиш в добро училище с пансион. Повече не издържах да го гледам как се излежава по канапетата, затова помолих Джери да го отведе при свой приятел, който има болница за кучета на Лонг Айлънд, и да помоли приятеля си да задържи Огдън, докато не му уври главата. С твоите детективи ти осуети плана ми, но няма да се откажа толкова лесно. Избирай: още следващата седмица ще изпратиш малкия в училище с пансион, или на бърза ръка ще го експедирам при приятеля на Джери Мичъл. Повече няма да търпя да седи на моето кресло и да пуши моите цигари. Кой от вариантите предпочиташ?

— Ама, Питър…

— Казвай!

— Ако го изпратя в някое училище, има опасност отново да го похитят.

— Мисля, че няма да му навреди, тъкмо обратното. Дори да го отвлекат, с най-голямо удоволствие ще платя откупа. А сега го махни от очите ми, заведи го да си легне. Още утре започни да търсиш подходящо училище… Божичко! — Той заподскача на куц крак към бюрото и с отвращение го огледа. — Кой е направил тази поразия? Не издържам вече! Купил съм къща като замък и единствената ми молба е да си имам някакво помещение, където да се усамотявам на спокойствие. А вие го превръщате в зоологическа градина и на всичко отгоре посипвате бюрото ми с кафе или с някаква друга гадост!

— Не е кафе, Питър — кротко промълви госпожа Пет. Духът й беше сломен от откритието, че съпругът, когото беше смятала за нещо като безобиден домашен любимец внезапно се е превърнал в първобитен човек. — Това е експлозивът на Уили.

— Какво търси експлозивът върху бюрото ми?

— Лорд Уизбийч… тоест онзи, който се представяше за лорд Уизбийч, го изпусна там.

— Изпуснал го е, казваш. Тогава защо веществото не се е взривило и не е отнесло къщата чак до Хобокън?

Тя безпомощно погледна към племенника си, който зарови пръсти в буйната си коса и забели очи, сетне обясни:

— За съжаление се оказа, че съм допуснал малка грешка при съставянето на формулата, чичо Питър. Още утре ще започна нови опити. Питам се дали тринитро…

Господин Пет нададе вик и размаха юмруци, сякаш беше изпаднал в нервна криза.

— Години наред издържам този търтей, този лешояд, и си мисля, че върши големи работи, а той е измислил експлозив, който не се взривява. — Обвинително размаха пръст към изобретателя и продължи да крещи: — Наистина ще започнеш още утре, но не нови опити, а работа в моята кантора. За пръв път ще научиш какво е с труд да изкарваш прехраната си. А опити прави колкото щеш, но след края на работното ти време. Отдавна трябваше да предприема тази стъпка. — Той войнствено огледа смълчаната се тълпа. — Предлагам всички да си легнете и да не вдигате повече шум, за да могат някои хора да подремнат. А вие си вървете у дома — посъветва той детективката.

Но неустрашимата госпожица нямаше намерение да се предава. Проследи с поглед паническото бягство на гениите, предвождани от Уили Партридж, видя как госпожа Пет и Огдън побързаха да излязат, но самата тя отказа да напусне полесражението.

— Не б’дете груб, гос’ин Пет — заяви спокойно. — И аз кат’ другите имам нужда от сън, ’баче тррябва д’остана тук. Една дама ш’дойде да разпознае тоз тип. Преследва го зарад’ нещо.

— Кого? Скинър ли?

— Съмнявам се туй д’му е истинското име.

— Какво е сторил?

— Прредстава с’нямам. Дамата ш’обясни.

Някой яростно позвъни на вратата.

— Тва ще да е тя — каза госпожица Тримбъл. — Кой ш’отвори? Аз трябва д’охранявам тоз човек.

— Аз ще отида — обади се Ан.

Господин Пет се приближи до Крокър-баща и окуражително го потупа по рамото:

— Не знам какво си извършил, Скинър, но съм на твоя страна. Не познавам по-голям почитател на бейзбола и ще направя всичко възможно да те спася от затвора.