П. Удхаус - Джим Тайфуна

— Имаш ли нещо против за минутка да ни оставиш насаме, Джери? — Тя подкупващо му се усмихна. — Трябва да споделя нещо с чичо Питър.

— Разбира се, разбира се. Веднага изчезвам.

Щом вратата се затвори, Ан се обърна към възрастния джентълмен:

— Искаш ли Огдън коренно да се промени?

— Де да можеше! — въздъхна той.

— Напоследък ти създава големи ядове, нали? — съчувствено промълви младата жена.

— Така си е. — Последва нова въздишка.

— В такъв случай ще осъществя плана си — делово заяви тя. — Страхувам се да не се възпротивиш. Но щом одобряваш намеренията ми, ще действам.

Господин Пет се сепна и се втренчи в нея. Тонът й и изражението й го накараха да изтръпне. Очите й войнствено проблеснаха, а под лъчите на слънцето червеникавата й коса — сигурен признак за неуравновесен характер — изглеждаше като пламтящ ореол. Въздухът натежа от предчувствието за приближаваща се буря.

Господин Пет, който почти винаги беше в състояние на душевен смут, усещаше опасността с всеки свой нерв. Докато се взираше в Ан, неусетно се върна в детството си и сякаш се превърна в момче, подстрекавано към безразсъдни щуротии от своя кумир Хамънд Честър. В детството на всеки от нас съществува една забележителна личност — някой млад Наполеон с желязна воля, чиито желания са закон и подчинявайки се на тях, нашето благоразумие подвива опашка и ни изоставя.

За господин Пет бащата на Ан бе този Наполеон. Беше упражнявал власт над него във възраст, когато съзнанието е като мека глина в ръцете на умел скулптор. Вярно е, че макар времето да замъглява спомените от детството, навиците от този период завинаги са се запечатали в подсъзнанието ни и всяка емоционална криза ги изтласква на повърхността, както хвърленият експлозив изтласква рибите, притаили се на дъното. Сега Питър Пет сякаш отново бе лице в лице с младия Хамънд Честър и беше неудържимо тласкан към участие в деяние, което изобщо не одобряваше, но при все това му бе съдено да осъществи. Наблюдаваше Ан както пленник наблюдава бомба с включен часовников механизъм, очаквайки експлозията и осъзнавайки своята безпомощност. Тя беше дъщеря на Хамънд Честър и говореше досущ като него. Беше достойна заместничка на баща си и положително подготвяше някакъв безумен и опасен план.

— Вече разговарях с Джери — започна младата жена. — Ще ми помогне да отведем Огдън при онзи човек, който лекува кучета. Нашето момче ще остане там, докато настъпи промяна във физическото му състояние и в поведението му. Идеята си я бива, нали?

Господин Пет пребледня. Действителността беше много по-страшна от най-смелите му предположения.

— Ама… Ан… — едва успя да изрече с глас, напомнящ на приглушено блеене. Цялото му същество беше парализирано от смразяващ ужас. Предложението й прехвърляше границата на страховете му. Потресаващо бе, че макар да не одобряваше безумния й, противозаконен план, в края на краищата щеше да го подкрепи, а още по-шокиращо беше чувството за одобрение, загнездило се дълбоко в съзнанието му и не смеещо да излезе на повърхността.

— Разбира се, Джери е готов да ни помогне съвсем безвъзмездно — продължи младата жена, — но му обещах да го възнаградиш за труда. По-късно ще се споразумеете за размера на сумата.

— Ама… Ан! Ан! Представи си, че леля ти узнае кои са похитителите.

— Ще вдигне грандиозен скандал — преспокойно заяви Ан. — Ще се наложи да отстояваш позициите си — прекрасна възможност да докажеш кой е господарят в този дом. Проявяваш прекалено търпение. Мисля, че друг на твое място не би издържал. В едно от писмата си татко споделя, че като си бил малък, те е наричал Пит Търпеливкото.

Господин Пет потръпна. Не всеки ден се случваше най-ненавистното му прозвище да възкръсне и да му навее неприятни спомени. Пит Търпеливкото! До този миг си въобразяваше, че позорният прякор е погребан заедно с мъртвата му младост. Пит Търпеливкото! В душата му припламнаха искрици, от които по-късно щеше да лумне огънят на недоволството и бунта.

— Пит Търпеливкото, а?

— Точно така — безмилостно потвърди младата жена.

— Слушай, миличка — прочувствено заговори той, — обичам спокойния живот.

— Никога няма да имаш спокойствие, ако не защитаваш позициите си. Много добре знаеш, че татко има право. Позволяваш на всеки да те тъпче. Татко никога не би се оставил на Огдън да го тормози, нито да населят къщата му с откачени псевдогении, та да няма собствена стая, където на спокойствие да си прочете вестника!