П. Удхаус - Лелите не са джентълмени

— Ти си си презряна твар.

— Тъкмо тук е голямата ти грешка, Портър. Аз съм мъж с изтънчена чувствителност, а един мъж с изтънчена чувствителност не задига чужди момичета. Той се отказва от тях.

Той допи сетните глътки тоник и се задави, внезапно прозрял същността на моите слова.

— Ти ще се откажеш от нея заради мен?

— Абсолютно.

— Но, Устър, това е благородно. Съжалявам, задето те нарекох презряна твар.

— Всичко е наред. И на най-добрите от нас се случва да грешат.

— Напомняш ми за Сирано де Бержерак.

— Ние, Устърови, сме Бержераци до върха на носовете си.

Орло се разля в усмивки — или почти се разля — до мига, в който меланхолията отново го беляза с черния си знак. Той изпусна тежка въздишка, сякаш бе открил умряла мишка на дъното на халбата си.

— Безполезно е да правиш тази скъпа жертва, Устър. Ванеса никога няма да се омъжи за мен.

— Разбира се, че ще се омъжи.

— Трябваше да я чуеш, когато развали годежа ни.

— Мой представител я е чул.

— Значи имаш представа как протекоха нещата.

— Той ми представи пълен доклад.

— И продължаваш да твърдиш, че тя все още ме обича?

— Ти си нейният идол. Такова чувство не може да се угаси от някаква дребна разпра между влюбени.

— Дребна разпра между влюбени — дрън-дрън. Тя ме нарече бъзливец и жалък мухльо. И още спарена, сополива, мекотела мижитурка. Да се чуди човек откъде се е научила на такива изрази. И всичко това само защото отказах да отида при стария Кук и да си поискам парите. Аз вече бях веднъж при него и по най-учтив начин го помолих да ги изкиха, а сега тя иска да ходя пак, като този път му свивам сърмите и тряскам по масите.

— Тя е права, Орло. Точно по този начин трябва да постъпиш. Какво стана миналия път?

— Получих твърд отказ.

— Колко твърд?

— Много твърд. И ако отида пак, няма да е по-различно.

Ето че той сам ме извеждаше от затруднението как да представя замисъла си. Пуснах една от моите неуловими усмивки и той ме попита защо се хиля зловещо.

— Всичко опира до точния избор на момента — отвърнах аз. — По кое време на деня направи своя първи опит?

— Около пет следобед.

— Така и подозирах. Нищо чудно, че те е изхвърлил като мръсно коте. Пет следобед е тъкмо часът, в който слънчевата жизнерадост на един мъж е в най-долния си регистър. Обядът е вече само далечен спомен, а коктейлите още не са се показали на хоризонта. Кук може да е костелив орех, но и най-твърдите черупки омекват след вечеря. Изненадай го, когато е сит като попско дете на задушница, и ще останеш поразен от резултата. Момчета от „Търтеите“ са ми казвали, че дори добре натъпканият Уфи Просър им е отпускал с лекота крупни суми назаем.

— Кой е Уфи Просър?

— Клубният милионер, който на дневна светлина бди над разходите си като орлица. И Кук вероятно е същата стока. Прочее, дерзай, Портър. Горе главата. Бъди кръвожаден, храбър и решим — добавих, припомняйки си някакъв майтап от онази пиеса „Макбет“, за която ви споменах неотдавна.

Той беше впечатлен, а и кой не би бил. Лицето му се озари от вътрешна светлина, сякаш някой му беше запалил крушката.

— Устър — рече, — ти си прав. Ти ми показа верния път. Вдигна ме от калта. Благодаря ти, Устър, приятелю.

— Няма защо, Портър, старче.

— Направо поразително. Всеки, който те погледне, тутакси би те отписал като безнадежден смотаняк с умствените възможности на умрял заек.

— Благодаря ти, Портър, старче.

— Няма защо, Устър, приятелю. А у теб през цялото време се е криел този потресаващ поглед в дълбините на човешката психология.

— Искаш да кажеш, че имам неподозирани заложби? — изненадах се приятно аз.

— Имаш ги и още как, Устър, стара хрътко.

И докато се усетя, той вече ме обсаждаше с пълни чаши, сякаш бяхме стари фронтови другари и въпросът за моите вътрешности никога не е възниквал помежду ни.

Завръщайки се в Сладуранската Къщурка двайсетина минути след като станахме от кръчмарската маса като родни братя, аз бях изпълнен с онова светло, но рядко срещано в наши дни чувство, че, дето рекъл онзи поет, Господ е на небето и всичко е наред със света. Равносметката не можеше да не ме радва. На Портъровия фронт всичко беше спокойно, Били Греъм сигурно вече бе върнал котката сред близките й в Егсфорд Корт, Орло и Ванеса Кук не след дълго щяха да си загукат отново и ако популярността ми в очите на татко Кук бе леко спаднала, намалявайки шансовете ми да получа подарък от него за Коледа, то това не беше болка за умирачка. Накратко казано, всичко беше точно както го готви мама, тъй че когато телефонът звънна, един ведър Бъртрам Устър отиде да го вдигне с песен на уста. Беше прародителката и дори ухо на ланшен покойник би доловил, че е шашната от нещо. В продължение на няколко секунди, след като установихме връзка, тя се отдаде на хъркане и давене, достойно за гърлото на силен плувец в предсмъртна агония.