П. Удхаус - Лелите не са джентълмени

Естествено, тъкмо фактът, че той беше такова стар запъртък, ме възпираше да се изявя подобаващо в двубоя. Тази комбинация от възраст и ръст ми спираше ръката. Аз можех — всъщност дори щях — да насиня и двете очи на някой млад запъртък или на попрехвърлил възрастта побеснял екземпляр от средна категория, но нямаше начин да вдигна ръка срещу един ощетен от природата дърт фъстък, който я се свестеше след това, я не. Рицарският дух на Устър не можеше да допусне дори припарването на подобна мисъл.

Един или два пъти ми мина през ума да приложа тактиката, споходила пъргавия ми ум още в самото начало — а именно да забягна по посока на Шотландия. Често съм се чудил, когато чета по вестниците за младежи, нашибани с камшик на стълбите на собствения си клуб, как не са се сетили да скокнат назад и да се скрият в клуба, знаейки, че онзи с камшика не е член и няма никакъв шанс да мине покрай портиера.

Пречката в случая беше, че едно бягство към Шотландия би означавало да обърна гръб на Кук — фатален ход. Тъй че ние просто продължихме ритмичния си танц, докато моят ангел хранител, който досега дремеше някъде, най-сетне реши, че е дошло време да вземе нещата в свои ръце. Както можеше да се очаква, във вила, наречена Сладуранска Къщурка, на пода до стената бе поставен висок старовремски часовник и той уреди нещата тъй, щото Кук да се фрасне в него и да зарие нос в пода. Докато дъртият риеше, аз се задействах с характерната Устърова находчивост.

Вече споменах, че бившата собственичка на Сладуранската Къщурка бе давала израз на творческите си напъни чрез акварели, но в един случай тя бе изменила на своята муза. Над камината висеше голямо платно с маслени бои, изобразяващо някакъв тип с триъгълна шапка и бричове за езда, беседващ задълбочено с девойка, ако не греша, в муселинена рокля. Щом окото ми попадна върху нея, внезапно си спомних случая с Гъси Финк-Нотъл и портрета, станал в дома на леля Далия в Устършир.

Гъси — спрете ме, ако сте чували това и преди, — плътно преследван от Споуд, сега вече лорд Сидкъп, който, ако паметта не ми изневерява, си беше втълпил, че трябва на всяка цена да му откъсне главата, се укри в моята спалня и тъкмо когато вече щяха да му късат главата, грабна една картина от стената и я наниза на шията на Споуд. Споуд остана за миг смутен от факта, че носи портрета на един от прадедите на чичо Том около врата си като Елизабетинска якичка, което ми даде възможността да грабна покривката от леглото и да го пакетирам в нея, привеждайки го, както гласи изразът, в безпомощно състояние.

Сега минах през буквално същата процедура, прилагайки първо картината, а след нея и покривката от масата. После се оттеглих и поех към „Гъската и скакалецът“, за да се срещна с Орло.

Всеки, не докрай запознат с развоя на събитията, вероятно би се ужасил от моето лекомислие да се поставя в изкормяща близост до Орло Портър, чувствайки, че с това дърпам дявола за опашката и в най-скоро време ще се кая горчиво.

Но аз, пребивавайки в крепка увереност, че Орло е сведен до нивото на петоразрядна сила, гледах на предстоящия ни разговор в дух на ведра приповдигнатост, която лесно можеше да избие и на песен.

Орло, точно както бях предвидил, беше в бара, наливайки се с джин и тоник. При моето приближаване той остави чашата и ме изгледа с неприязнения поглед на придирчив клиент, открил в салатата си гъсеница.

— Я, това си бил ти — рече.

Потвърдих догадката му, защото тя бе вярна. Тук две мнения нямаше. Вече уверен, че не гледа неприязнено някой друг, той продължи.

— Какво искаш?

— Да разменя няколко думи с теб.

— Дошъл си да злорадстваш значи?

— В никакъв случай, Портър — отвърнах. — Когато чуеш какво ме води насам, ще се разподскачаш до тавана. Как би реагирал, ако ти кажа, че всичките ти тревоги, дето не ти дават мира, ще бъдат разрешени още преди онова слънце над главите ни да залезе?

— То вече залезе.

— Така ли? Не бях забелязал.

— И вече е време за вечеря. Тъй че ако бъдеш така добър да вървиш по дяволите…

— Не и преди да говоря.

— Ама ти още ли ще говориш?

— И то много. Нека разгледаме положението, в което се намираме, в спокоен и безпристрастен дух. Ванеса Кук ми обяви, че ще стане моя жена, и сега ти вероятно гледаш на мен като на змия в тревата. Е, нека ти кажа, че всяка прилика между мен и споменатото влечуго е напълно случайна. Постави се на мое място. Можех ли да отвърна на това нейно изявление с „гледай си работата“? Разбира се, че не можех. Но през цялото време, докато й козирувах, аз се чувствах като презряна твар.