П. Удхаус - Лелите не са джентълмени

— Какво? — запитах, разчитайки на бележки под линия.

— Какво какво?

— Какво си очаквал от мен?

— Че ще хукнеш подир Ванеса, за да ми я отнемеш.

Това ми се стори толкова забавно, че се запревивах в безгрижен кикот, а той ми каза да спра да кудкудякам като кокошка, чийто брачен съюз е бил благословен — или, както той предпочете да се изрази, която си е снесла смотаното яйце.

— Не съм тичал подир никого — рекох, стараейки се да пролея върху раните му балсам. Поспорих със самия себе си дали да добавя „старче“, но реших да се въздържа. И бездруго надали щеше да има голям ефект.

— Тогава защо си тук? — попита той с гръмовен глас, явно без да го е грижа, че коприварчето на Кларксън може да го чуе и да си плюе на петите.

Останах все тъй приветлив.

— Проблемът се поддава на много просто обяснение — отвърнах. — Нали помниш онези мои петна?

— Не променяй темата.

— Не я променям. Като видя петната, докторът ме посъветва незабавно да се оттегля в провинцията.

— Има много други места, където би могъл да се оттеглиш.

— Да — съгласих се аз, — но само тук леля ми Далия гостува на свои познати, а нищо не може да замени духовното общуване с нея. Много забавна жена е тази моя леля. Човек дори миг не скучае, щом тя е наоколо.

Това, както и бях очаквал, го затапи. Голяма част от воинствеността му го напусна и аз виждах как той се пита: „Дали пък не бях несправедлив към Бъртрам?“ Но после се навъси отново.

— Всичко това е много правдоподобно — рече, — но то не обяснява защо тази сутрин замърсяваше с присъствието си пейзажа на Егсфорд Корт.

Бях шашардисан. Като дете бавачката ми все повтаряше, че имало Някой, който следи всяка моя стъпка и ако продължавам да се инатя и да не си ям спанака, ще има да ми трие сол на главата в деня на Страшния съд, но никога не бях подозирал, че е имала предвид Орло Портър.

— Как, по дяволите, разбра? — промълвих, или може би „ахнах“ ще е по-точната дума, ако не „изхриптях“.

— Наблюдавах къщата с бинокъла за следене на птици с надеждата да зърна любимата жена.

Това ми даде възможност да отклоня разговора към не тъй противоречиви теми.

— Бях забравил за това твое хоби, докато не ми напомни преди малко. Сега се сещам, че още в Оксфорд се увличаше по пернатите. Аз самият никога не бих го практикувал. Разбира се — побързах да добавя, — това не значи, че имам нещо против гледането на птици. Трябва да е адски интересно, освен дето те държи — беше ми на езика да кажа „извън кръчмите“, но в последния миг го смених с „навън, на чист въздух.“ — Как точно се процедира? Сигурно се спотайваш из храсталака, докато се мерне някоя птица, след което сядаш да я гледаш през бинокъла.

Имах още какво да добавя и най-вече да изясня кой е Кларксън и откъде си е набавил коприварче, но той ме прекъсна.

— Аз ще ти кажа защо се мотаеше тази сутрин из Егсфорд Корт. Надявал си се да зърнеш отнякъде Ванеса.

Изнеках, но той не ми обърна внимание.

— И за твое собствено добро те предупреждавам, Устър, че ако още веднъж те спипам да й натрапваш гнъсната си компания, без ни най-малко колебание ще те изкормя.

Той тръгна да си ходи, поспря, добави през рамо: „С голи ръце“ — и след това изчезна, дали за да поднови наблюденията си над коприварчето на Кларксън, или не, не бих могъл да знам. Собственото ми мнение бе, че всяка здравомислеща птица с чувствителен слух би следвало да се е пръждосала още щом го е чула да говори.

Репликите, отправени ми от Орло Портър на раздяла, ми дадоха, както лесно можете да си представите, калорична храна за размисъл. В момента минувачи наоколо нямаше, но и да имаше, те щяха да забележат как челото ми е прорязано от мисловна бръчка, а погледът задръстено се цъкли. Това ми се случва, когато запремятам из ума си разни неща и колкото повече ги премятам, толкова по-малко ми доставят радост. Същият израз съм наблюдавал у министрите, когато в Парламента им задават въпроси.

Естествено, не за пръв път мой познат изразяваше охота да ме остави без пълнеж. Родерик Споуд, подвизаващ се понастоящем под псевдонима „лорд Сидкъп“, го правеше всеки път, колчем го обладаеше натрапчивата идея, че се опитвам да му отнема Мадлин Басет за лична употреба — без да си дава сметка, че се изривах само при вида й и с готовност бих търчал цяла миля с тесни обувки, за да я избегна.

Но никога по-рано не бях изпитвал чувство за чак толкоз непосредствено грозяща опасност. Споуд можеше да си плещи до прегракване, че ще да ме разпръсне на ситно по ливадата и ще скача по останките ми с подковани ботуши, но при него винаги можех да се ободря с мисълта, че повече лае, отколкото хапе. Все пак човек като Споуд има репутация, с която ще не ще трябва да се съобразява и която е принуден всячески да опазва. Той не може да си позволи да се поддава на всяка мимолетна съблазън, колкото и да го сърби. Вземе ли да размазва тоя и оня по ливадите, спукана му е работата. „Дворянството“ на Дебрет повдига вежди, „Перовете“ на Бърк (Двата най-известни ежегодни справочника за британската аристокрация, излизащи съответно от 1802 и 1826 г. и кръстени на имената на първите си издатели, Джон Дебрет и Джон Бърк. — Б. пр.) се заканват с пръст и докато се усети, вестниците надушили и му се наложило да емигрира набързо в Австралия.