П. Удхаус - Лелите не са джентълмени

Спрях я с донякъде хладен жест. Въпреки цялата яснота, с която се стараех да предам случилото се дословно, тя пак беше успяла да оплете конците.

— Нито за миг не ми е минавало през ума, уважаема прародителко, да задигам котката. Аз просто проявявах елементарна учтивост, чешейки я по коремчето…

— И все пак, ако някой успее да я отмъкне, цялата подготовка на Картофчето би отишла на кино, така ли?

— Така ме информира Джийвс, а той на свой ред е почерпил сведенията от надежден източник в „Гъската и скакалецът“.

— Хм.

— Защо хъмкаш?

— Аха!

— Защо ахкаш?

— Няма значение.

Но за мен имаше. Когато една леля казва „хм“ и „аха“, това не е току-тъй, и аз долових как в мен пропълзява неназоваем ужас.

Впрочем така и не успях да навляза в подробности, защото в този момент към нас се присъединиха преподобният Брискоу и неговата дъщеря. А малко след това аз си тръгнах.

Междувременно следобедът определено се бе нажежил, та с едно обилно меню в корема, обилно поръсено с портвайн, аз напълно влизах в положението на средностатистическия питон след току-що погълнат заек. Беше ме обхванала такава леност, че по време на задушевната беседа леля ми на два пъти трябваше да ме предупреди, че ако не престана да й се прозявам в лицето, ще ме халоса по празната кратуна със слънчобрана, с който се бранеше от лъчите на слънцето.

Оттогава насам въпросната леност съвсем ме беше обладала, та, докато се носех по прашното шосе, имаше голяма опасност да започна и да сънувам. Затова със сетни сили взех мъдрото решение да се отбия някъде да си отспя, докато не съм се превърнал в мор за превозни средства и пешеходци. Последното, което исках, бе да се явя пред своя неотдавнашен домакин в качеството му на магистрат, подведен под обвинението, че съм се натресъл в някой местен жител под въздействието на отлежалия му портвайн. Имам предвид портвайна на полковник Брискоу, не на местния жител. Би било крайно конфузно и за двама ни, макар и в известен смисъл комплимент за достойнствата на неговата изба.

Шосето, както повечето шосета, бе заградено от двете страни с поля — кои с крави, кои без, тъй че в зноен ден като този да пусна котва къде да е, означаваше да се докарам до същото препечено състояние, до което вдовиците и опечалените роднини на вожда на племето мгомби са щели да докарат майор Планк, ако бяха успели да го докопат. Онова, от което се нуждаех, бе сянка, и за свое най-голямо щастие скоро стигнах до малка отбивка, губеща се сред дървеса. Тъкмо това ми трябваше. Пъхнах се сред дърветата, угасих мотора и не след дълго сънят, както е казал Шекспир, ме заля с благодатна вълна.

Като начало той тръгна безметежно и безсънищно, но не след дълго реши да го обърне на кошмар. Бях в открито море и ловях риба с Е. Дж. Мъргатройд. По някое време той хвана акула и докато я разучавах любознателно, тя взе, че най-мръснишки ме гризна за ръката. Това, естествено, ме стресна и аз се събудих. Отворих очи и видях, че нещо се е вкопчило в левия ми лакът, но не беше акула, а Орло Портър.

— Много се извинявам, че прекъсвам дрямката ви, сър — говореше той, — но аз се занимавам с наблюдение на птици и тъкмо установих наличието на едно коприварче на Кларксън в онзи гъсталак там, но се боя, че вашето хъркане може да го уплаши, тъй че ще бъдете ли така любезен да намалите малко звуковите ефекти? Коприварчетата на Кларксън са крайно чувствителни към всякакъв шум, а вие се чувате най-малко на една миля околовръст.

Или приблизително думи от този род.

Аз вероятно бих отговорил с полагаемото се „Здрасти“, но бях твърде потресен, за да отворя уста, отчасти защото никога не бях подозирал, че Орло може да бъде толкова учтив, но най-вече поради факта, че той изобщо е тук. Аз бях гледал на Мейдън Егсфорд като на място, където ще се отърся от обществото човешко, като на тих пристан, където ще вкуся безметежен покой, далеч от обичните си люде, както пише или поне трябва да пише в Евангелието, а се оказа, че тихата провинция е стълпотворение на народите. Първо Планк, после Ванеса Кук, а сега и Орло Портър. Ако продължаваше така, рекох си, нищо чудно след малко да видя леля Агата да се задава по шосето под ръка с Е. Дж. Мъргатройд.

Орло Портър явно най-сетне ме позна, защото подскочи като бедуин, съзрял на пътя си скорпион, и продължи речта си по следния начин:

— Устър, ти, гаден, слузест, презрян плужек! Какво ли друго можех да очаквам от теб!

Стана пределно ясно, че не се радва да ме види, защото в тона на изказването му липсваше топлота, но като се изключи това, трудно следвах мисълта му. Той ме хвърли в недоумение.