П. Удхаус - Лелите не са джентълмени

Кимнах интелигентно. Такава обида действително може да жегне издълбоко. Аз самият не отглеждам свине, но ако отглеждах, би ме възмутило отдън душа да искам разрешение от някакви си общинари, за да ги искарам да попасат на воля и чист въздух. Да не би да живеем в Русия?

— Освен това…

— О, значи това не е всичко?

— Не, сър. Освен това те са съперници в отглеждане на състезателни коне, което допълнително изопва отношенията им.

— Защо?

— Моля, сър?

— Не виждам защо. Повечето големи собственици на коне се погаждат чудесно. Обичат се един друг като братя.

— Големите собственици да, сър. Но при онези, чиято дейност е ограничена до малки местни състезания, положението е твърде различно. Тяхната конкуренция стои на лична основа и е далеч по-напрегната. В предстоящото надбягване в Бридмът борбата според моите осведомители ще се води между коня на полковник Брискоу на име Симла и Картофчето на господин Кук. Всички други участници още отсега минават за аутсайдери. Тъй че с наближаване на събитието недоверието между двамата джентълмени се усилва правопропорционално на времето и всеки си отваря очите на четири да не би нещо да провали подготовката на съответния кон. Строгият контрол тук е от жизнено значение.

Това последното нямаше защо да ми го казва. Мъж, отрасъл по хиподрумите като мен, познава добре значението на строгия контрол за успеха върху пистата. И досега помня онзи случай в имението на леля Далия в Устършир, когато бях заложил и последната си копринена риза на Марлийн Купър, дъщерята на градинаря, в състезанието по бягане с яйце в лъжица за девойки до петнайсетгодишна възраст на Спортния празник на селото, а в навечерието на старта тя взе, че прекрати тренировките, натъпка се с неузряло цариградско грозде и последвалите стомашни пертурбации я извадиха от класацията.

— Но, Джийвс — рекох, — при все че всичко това е от най-обсебващ интерес, онова, което искам да знам, е защо Кук изпадна в такъв делириум заради някаква си котка. Трябваше да видиш как кръвното му налягане хвръкна нагоре като изстреляно с ракета. Нямаше да го изживее по-тежко, ако беше важна клечка от Форин Офис, а аз дама с воалетка, която е спипал да се изнизва от кабинета му с Военноморския договор в ръка.

— За щастие аз съм в състояние да осветля мистерията, сър. Случайно се оказа, че един от посетителите в „Гъската и скакалецът“, с когото се сближих, работи за господин Кук и той ми предостави фактите по случая. Става дума за бездомна котка, която една сутрин се появила в двора на конюшнята и Картофчето моментално се влюбил в нея до уши. Това, както разбирам, не е рядко явление при чистокръвните коне, макар по правило обектът на чувствата им да е някоя овца или коза.

Казаното бе ново за мен. За пръв път чувах подобно нещо.

— Коза? — запитах.

— Да, сър.

— Или овца?

— Да, сър.

— Имаш предвид любов от пръв поглед?

— Би могло да се опише по този начин, сър.

— Какви магарета са тия коне, Джийвс.

— Манталитетът им определено подлежи на критика, сър.

— От друга страна, ако седмици наред си гледал само господин Кук и неговите коняри, една котка сигурно е свежа струя. Дружбата им навярно е процъфтяла?

— Да, сър. Понастоящем котката спи в яслите на коня и винаги е там, за да го посрещне след ежедневните му тренировки.

— Скъп гост в имението значи?

— Изключително скъп, сър.

— Постлали са й червения килим, може да се каже. Странно. Бих се обзаложил, че урунгел като господин Кук ще запрати всяка бездомна котка през оградата само с един ритник.

— Нещо от този род действително се е случило, сър, и моят източник твърди, че резултатите били направо бедствени. Картофчето изпаднал в апатия и отказал да се храни. Тогава един ден котката се върнала и той начаса възстановил жизнеността и апетита си.

— Не може да бъде!

— Да, сър, историята удиви и мен, когато я чух.

Изправих се. Времето напредваше и аз вече виждах как семейство Брискоу, притиснали носове към прозореца на салона, се питат един друг къде ли се губи техният Устър.

— Е, много благодаря, Джийвс — рекох. — С твоето обичайно не-знам-си-какво ти проля светлина върху една загадка, която иначе би останала да гложди вечно моята душа. Ти ме спаси от безсънните нощи, в които щях да се чудя каква шантава игра е играел с мен Кук. Сега мога да проявя известно разбиране. Не че бих тръгнал сам през гората с дъртия, а ако някога му хрумне да се кандидатира за „Търтеите“, положително ще му пусна черна бюлетина, но вече прозирам гледната му точка. Той ме спипва с котката в ръце, научава, че съм на дружеска нога с полковника, неговия лют съперник, и, естествено, си прави извода, че се върши тъмно дело. Нищо чудно, че виеше като погубена душа и размахваше оня камшик. Той заслужава всяческа похвала, задето мъжествено се въздържа да ме нашари с него.