Орхан Памук - Бялата крепост

— Ти нямаш — рече той и мина зад гърба ми, изследвайки подмишниците, врата и ушите ми. — И тук няма. Тебе насекомото не те е ухапало.

Застана до мен, положи ръка на рамото ми. Сякаш бях стар приятел от детството, с когото споделя тайните си. Стисна ме за тила и ме притегли към себе си.

— Ела да се погледнем заедно в огледалото.

Погледнах и в мъждивата светлина на лампата за сетен път се убедих колко много си приличаме. Сетих се как бях завладян от същото усещане при първото ни виждане там, пред вратата на Садък паша. Тогава бях видял някого, който трябваше да съм аз; сега пък мислех, че той трябваше да е някой като мен. Двамата сме били един! Това днес ми изглеждаше като очевидна истина. Бях сякаш с вързани ръце и крака, бях сякаш парализиран. За да се измъкна, сторих рязко движение: бързо прокарах ръка през косата си, сякаш, за да се убедя, че съм аз. Той обаче стори същото, доста сръчно, без да нарушава отразилата се в огледалото симетрия. Имитираше погледа ми, имитираше как държа главата си, имитираше изпитвания от мен ужас — не можех да се примиря, че се гледам в огледалото, но и нямах сила да отвърна очи, завладян от любопитството на страха. После се развесели като дете, което дразни другарчето си, повтаряйки и думите, и движенията му. Изкрещя! Щели сме да умрем заедно! „Каква глупост!“ — помислих си аз. Ама се и уплаших. От всичките прекарани с него нощи, тази бе най-ужасната.

После отиде и по-нататък — от самото начало се боял от чумата, но искал на всяка цена да ме изпита. Така станало и когато ме отведоха при палачите на Садък паша, за да ме убият, както и когато другите забелязаха, че си приличаме; добави после, че владеел душата ми; както и преди малко, докато имитираше движенията ми; вече каквото и да съм си помислел, той го знаел каквото и да съм знаел, той вече го мислел! После попита какво мисля за настоящия момент, отвърнах, че нищо не мисля — в съзнанието ми бе само той, — ала той не ме слушаше, защото говореше единствено, за да ме сплаши, не за да научи нещо, говореше единствено, за да се позабавлява със собствения си страх и за да поема и аз част от този страх. Чувствах, че искаше да ми причини нещо лошо, тъй като усещаше самотата си; искаше, така ми се струваше, да ми причини нещо лошо, докато прокарваше ръка по лицата ни, докато държеше да изживея ужаса от магията на тази странна прилика, докато се вълнуваше повече от мен самия. Струваше ми се, че стиснал ме за тила, той ме бе задържал пред огледалото, защото по някакъв начин душата му в момента не бе готова да стори злина, ала не го смятах за напълно глупав и безпомощен: прав беше — и на мен ми се щеше да изрека или да направя онова, което той изричаше или правеше, завиждах му, защото се задейства преди мен и успя да се позабавлява със страха от чумата и от огледалото.

Въпреки огромния ми страх, въпреки увереността ми, че усещам неща, които никога преди това не бях допускал за себе си, така и не успях да се отърва от усещането за някаква игра. Пръстите, стискащи тила ми, бяха се поотпуснали, но не се отдръпнах от огледалото. След малко Ходжа каза:

— Станах като тебе. Вече познавам твоя страх. Аз станах ти!

Схванах думите му, но сега се опитах да приема за глупаво и детинско неговото прорицание, което, не се и съмнявах, бе една полуистина. Подчерта, че може да вижда света като мен; и отново каза „те“; най-накрая бил проумял как мислят и чувстват „те“. Поприказва известно време, местейки погледа си от огледалото към масата, чашите, столовете, вещите, полуосветени от лампата. После подчерта, че сега можел да говори за неща, за които преди не е говорел, тъй като не ги е виждал, ала аз знаех, че се заблуждава — и думите бяха същите, и вещите. Нов бе единствено страхът му; не, не беше и това; беше формата на преживяване на страха; едва ли бих дал сега понятно описание на тази форма — беше нещо, което, струва ми се, той настаняваше пред огледалото, беше някаква нова игра. Оставим ли настрана играта, той сякаш мимо волята си отново и отново се съсредоточаваше върху червената подутина и току питаше дали е от насекомо, или от чумата.

По някое време каза, че иска нещата да продължат оттам, дето ги бях зарязал. Все още стояхме полуголи, не бяхме се отдръпнали от огледалото. Той щял да заеме моето място, аз — неговото: било повече от достатъчно да си разменим дрехите, той да обръсне брадата си, а аз да си пусна моята. Тази идея направи много по-страховита нашата прилика в огледалото и опъна до крайност нервите ми, когато го чух да казва: тогава, видите ли, вече аз съм щял да освободя него. С наслада заобяснява какво щял да прави, когато се завърне в родината ми вместо мен. Смаях се — бе съхранил в паметта си всичко, което му бях разказвал за детството и юношеството си, всичко до най-малки подробности, и тъкмо от тези подробности бе съградил една своя въображаема, странна и нереална страна. Животът ми бе излязъл извън моя контрол, животът ми, вече в неговите ръце, бе завлечен нейде другаде и аз сякаш не бях способен на нищо повече от това, да наблюдавам отдалеч, като насън, случващото се с мене. Ала пътешествието до родината ми, което се канеше да осъществи вместо мен, и животът, който се канеше да води там, ми изглеждаха тъй смешно нелепи и наивни, че не можех да му повярвам изцяло. От една страна, се смайвах от логиката на въображаемите подробности — чувствах, че може би е било точно така, че може би съм живял точно така. Тогава проумях, че за първи път съм усетил нещо по-дълбоко, свързано с живота на Ходжа, но не бях в състояние да го определя. Докато слушах какво бях правил в своя предишен свят, за който от години си спомнях с тъга, забравих страха си от чумата.