Орхан Памук - Бялата крепост

Доста по-късно осъзнах колко щастливи са били дните, прекарани на острова. Срещу дребна сума се настаних в дома на самотен гръцки рибар, стараех се да не се набивам на очи, бях неспокоен. Ту си мислех, че Ходжа е умрял, ту си мислех за хората, които ще прати по дирите ми. На островите имаше доста християни, избягали като мен от чумата, но нямах никакво желание да се срещам с тях.

Сутрин излизах в морето с рибаря, връщах се надвечер. По някое време се пристрастих към ловенето на омари и крабове с тризъбец. Ако времето бе толкова лошо, че не позволяваше да се излезе в морето за риба, обикалях из острова, после се вмъквах в манастирското лозе и сладко заспивах под асмата. Имаше чардак, опрян на една смокиня, оттам при ясно време се виждаше и „Света София“, настанявах се на чардака, гледах с часове Истанбул и бленувах. Сънувах веднъж как идвам към острова и виждам Ходжа да плува заедно с делфините около лодката: сприятелил се с тях, той ги разпитва за мен, преследва ме, значи; в друг сън пък той е с майка ми, укоряват ме двамата и питат къде се бавя. Когато се събудих изпотен от слънцето, огряло лицето ми, ми се прииска отново да продължа тези сънища, ала нищо не се получи и тогава се отдадох на размисъл: мислех си понякога, че Ходжа е починал, представях си мъртвеца в пустата къща, която изоставих, хората, дошли да вдигнат тялото му, тишината на самотното погребение; спомнях си после за неговите предсказания, за ония забавни неща, които му хрумваха с погнуса и ярост, които щастливо му хрумваха; и за падишаха, и за животните на падишаха; а омарите и крабовете, пронизани през, гърбовете от моя тризъбец, показал се от коремите им, съпътстваха тези дневни сънища с бавния танц на щипките си.

Опитвах се да се убедя, че рано или късно ще успея да избягам в родината си. За тази цел бе достатъчно да крада пари от къщите на острова — там не заключваха вратите си; имаше обаче едно условие — най-напред да забравя Ходжа; защото от време на време ме завладяваха магията на преживяното и магнетизмът на спомените: все пак бях изоставил в ръцете на смъртта човека, който невероятно много приличаше на мен и нямаше как заради това да не се обвинявам, толкова, колкото пламенно тъгувах по него сега. Действително ли приличаше, поне както бе в спомените ми, невероятно много на мен, или се заблуждавах? После решавах, че през тези единайсет години аз така и не огледах до насита лицето му; а го бях правил десетки пъти. Душата ми закопня да съм в Истанбул, да зърна за последно трупа му. Реших: за да се почувствам свободен, нямаше друг начин, освен да се убедя, че приликата между нас бе само измамлив спомен, една нелепа илюзия, която трябва да бъде забравена, реших: налага се да свикна с това.

Добре, че не свикнах. Защото един ден пред очите ми внезапно изникна Ходжа! Бях се изтегнал в задната градина на рибаря, бях обърнал към слънцето затворените си очи, нещо се бях замечтал, когато усетих сянката му — стоеше пред мен, усмихваше се, сякаш се усмихваше не защото бе спечелил играта, а защото ме обичаше! Изпълни ме такова необикновено доверие, че чак се изплаших. Дали пък тайничко не съм очаквал тъкмо това: щом като на мига ме обгърна усещането за виновност, присъщо на мързеливия роб, на раболепния слуга. Докато си стягах вързопа, аз не се отвращавах от Ходжа, аз презирах себе си. Той плати на рибаря всичко, което му дължах. Беше наел двама мъжаги и с двата чифта весла стигнахме бързо. Преди смрачаване бяхме вкъщи, затъжил се бях по миризмата на дом. Беше махнал огледалото от стената.

Сутринта, застанал пред мен, Ходжа каза: вината ми била много тежка, безумно искал да ме накаже не само, задето съм избягал, а и задето съм го зарязал в ръцете на смъртта, приемайки едно обикновено ухапване от насекомо за чумен бубон, но сега не му било времето. Обясни защо: в края на краищата, преди седмица, падишахът повикал Ходжа и го заразпитвал кога ще приключи чумата, ще взима ли още жертви и дали е заплашен неговият живот? Тъй като бил сварен неподготвен, прекомерно развълнуваният Ходжа отговорил уклончиво и поискал малко време, понеже се налагало да се допита до звездите. Върнал се вкъщи луд от възторг, само че изобщо не му хрумвало как да пренасочи интереса на падишаха в своя изгода. Тогава и решил да ме върне.

Знаел отдавна, че съм на острова; подир моето бягство се простудил, едва три дни по-късно тръгнал да ме издирва, натъкнал се на следите ми при рибарите и щом си отворил кесията, бъбривият лодкар му издал, че ме е откарал на остров Хейбели. Ходжа не ме последвал, знаел, че не мога да избягам никъде другаде, освен на островите. Бях съгласен с думите му, че последната среща с падишаха е била най-благоприятният шанс в живота му. Призна си съвсем откровено, че се нуждаел от моите знания.