Орхан Памук - Бялата крепост

— Аз бях щастлив!

По лицето му се изписа лека, но не плашеща завист. Притеснено заразказва:

В Одрин, когато бил на дванайсет, известно време ходели с майка си и сестра си в лечебницата към джамията „Беязът“; дядо му по майчина линия имал болен стомах. Сутрин майка му оставяла при съседите още непроходилите му братя, взимала Ходжа, сестра му, както и предварително приготвената съдинка с малеби и тръгвали; минавали по засенчен от върби пряк, но вълнуващ път. Дядо му им разправял разни истории. Ходжа харесвал тези истории, но понеже много повече харесвал лечебницата, току се отскубвал от тях и хуквал да я обикаля. Веднъж, под огромен купол, пропускащ светлината през остъкления си отвор, чул как звучи музиката за душевноболните; и това бил ромонът на водата, на течащата вода; сетне забродил из другите помещения, дето блестели странни и пъстроцветни шишенца и съдинки; веднъж пък се изгубил, разревал се, заради него обходили стая по стая лечебницата, докато открият стаята на Абдуллах ефенди; понякога майка му плачела, понякога, заедно с дъщеря си, слушала историите на своя баща. После взимали празната съдинка, която били донесли на дядото и преди да се приберат у дома, майка им купувала халва и казвала: „Да я изядем, без да ни види никой.“ На брега на реката, сред върбалаците, те си имали едно място, сядали там, провесвали и тримата краката си към водата; хапвали си, без никой да ги види.

Ходжа млъкна и настъпилата тишина ни обвърза със смътното усещане за братство, усещане, което ни обезпокои. Дълго време Ходжа не се поддаваше на тази тревога. Сетне някой небрежно и шумно затвори тежката врата на съседна къща и той каза: по онова време за първи път почувствал интерес към науката заради болните и заради даряващите ги със здраве пъстроцветни шишенца, съдинки и везни. След смъртта на дядо му обаче повече не стъпили там. И Ходжа не спирал да си мечтае как някой ден, когато порасне, сам ще отиде там, ала една година Тунджа преляла, болните били изнесени от постелите им, стаите на лечебницата се изпълнили с мръсната и мътна вода, която дълго не се оттичала, когато най-накрая се оттекла, хубавата лечебница с години продължила да тъне в неизчистващата се отвратителна и воняща кал.

Ходжа пак се умълча, ала вече не изпитвахме близост един към друг. Беше се надигнал от масата. С крайчеца на окото си следях сянката му, обхождаща стаята, взе настанената в средата на масата лампа, мина зад гърба ми, вече не можех да виждам нито сянката му, нито самия Ходжа; исках да се обърна и да погледна, не погледнах, сякаш бях разтревожен от приближаването на нещо лошо. Подир малко, долавяйки шумоленето от събличането на някаква дреха, се обърнах със страх. От кръста нагоре бе гол — стоеше пред огледалото и внимателно изследваше гърдите и корема си, осветени от лампата.

— Аллах — рече. — Какъв е този оток?

Не промълвих нито дума.

— Ела да видиш това.

Не помръднах от мястото си, а той кресна:

— Ела, ти казвам!

Приближих се боязливо като наказан ученик.

Никога не бях се доближавал толкова до голото му тяло; тази близост не ми харесваше. Първоначално исках да си внуша, че не го доближавах по тази причина, но всъщност си знаех — страхувах се от отока. Разбра го и той. Макар че за да не разбере, бях приближил главата си, бях вперил очи в бубона, в зачервеното място и като един истински доктор мърморех под нос. Най-накрая Ходжа каза:

— Страхуваш се, нали?

Приближих още повече главата си, та да не остане с убеждението, че действително се страхувам.

— Страхуваш се от чумния бубон.

Престорих се, че не съм го чул, готвех се да кажа, че това си беше ухапване от насекомо, вероятно същото странно насекомо, което някога някъде беше ухапало и мен, твар, чието име все ми убягваше.

— Пипни го — разпореди се Ходжа. — Как ще разбереш, без да го пипнеш, пипни ме!

Развесели го това, че не го докосвам. Приближи до лицето ми пръстите, които бе поразходил по подутината си. Прихна, щом забеляза как погнусено потръпнах, взе ме на подбив, че се плаша от ухапването на някакво си най-обикновено насекомо, ала тая му веселост не трая дълго. Внезапно изрече:

— Страхувам се от смъртта.

Каза го, сякаш говореше за друго; с много повече гняв, отколкото срам; гневът на човек, почувствал се измамен.

— Сигурен ли си, че ти нямаш такъв оток? Съблечи се от кръста нагоре!

Упорството му ме накара да си сваля ризата като дете, изпитващо отвращение към къпането. Стаята беше топла, прозорецът бе затворен, ала отнякъде полъхваше хлад; навярно студенината на огледалото ме караше да потрепервам, знам ли. Сторих крачка и излязох извън рамката — бях се засрамил от отражението си. Сега в огледалото виждах лицето на Ходжа отстрани, беше доближил главата си до моето тяло; беше привел към тялото ми оная огромна глава, за която всички твърдяха, че прилича на моята. За миг си помислих, че го прави, за да отрови душата ми; при все, че аз вършех тъкмо обратното — гордеех се от години, че го обучавам. За миг си представих как в светлината на лампата тая безсрамна брадата глава се кани да изсмуче кръвта ми — смешно беше дори че си го помислих! Явно съм обичал страховитите приказки, които бях слушал като дете. Додето си мислех така, усетих върху корема си пръстите му; изпитах желание да избягам, изпитах желание да стоваря нещо върху главата му.