Орхан Памук - Бялата крепост

Веднъж, след като доста ме поизмъчи, забелязах, че изпита жал към мене. Неприятно чувство, примесено с отвращението, което изпитва човек към по-нискостоящ от него; схванах, че е така, защото вече не спираше да ме гледа без чувство на отвращение.

— Време е да напиша нещо — каза. — Твоите писания не са ми нужни — уточни той, защото, докато седмици наред описвах своите недостойнства, Ходжа единствено наблюдаваше.

Каза, че трябва да се измъкнем от къщата, все повече потапяща се в печал, и да се поразтъпчем, да отскочим, примерно, до Гебзе. Надяваше се да се захване пак с астрономията, да напише по-задълбочен, трактат за живота на мравките. Щом забелязах, че е на път да изгуби цялото си уважение към мен, аз се сепнах и съчиних нова, дълбоко унижаваща ме история, само и само да задържа интереса му. Изчете написаното с увлечение и наслада — този път дори не се ядоса; усещах единствено интереса му — желаеше да проумее как е устроен един толкова лош човек. Вероятно по онова време реши завинаги да си остане какъвто бе. Като прекрасно съзнаваше, естествено, че това е част от играта. Този ден бях разговарял с него като с придворен шут, който е наясно, че не го броят за човек; опитах се да насърча постепенно нарастващия му интерес — какво толкова ще загуби, ако преди отиването си в Гебзе, нахвърли някои неща, свързани с него и с лошотията му, та да проумее как съм станал такъв, какъвто бях! Пък и не бе необходимо написаното да отговаря на истината или да му се хваща вяра. Стореше ли го, щеше да проумее какво представляват хората като мене; и някога би могъл да се възползва от това си познание! Най-накрая, понеже не успя да устои на собственото си желание и на моята словоохотливост, заяви, че на следващия ден ще опита. Не пропусна обаче да вметне, че го прави по собствено желание, а не защото вярва в глупашките ми игри.

Следващият ден се превърна в най-забавния ден от моето пленничество. Вече не ме връзваше за стола, ала цял ден, настанил се насреща му, с удоволствие наблюдавах как постепенно се превъплъщава в друга личност. Първоначално дотолкова бе убеден в сътвореното, че дори не изпита желание да напише отгоре на листа смешното „Защо съм, какъвто съм?“. Сетне, като търсещо забавната лъжа хлапе-шегобиец се престори, че е напълно уверен; с крайчеца на окото си отбелязвах как още е в плен на своя самоуверен свят. Тази безсмислена убеденост обаче не трая дълго; не трая дълго и престореното чувство за вина, прекалено показно симулирано пред мен. Престорената подигравателност за кратко време се превърна в безпокойство, в реална игра; Ходжа, който, макар и неискрено, играеше на виновен, се подплаши до полуда. Тутакси зачеркна написаното, без да ми го показва! Но продължи, понеже желанието бе овладяло душата му, а и се срамуваше от мен — така мисля. Ако беше направил първото, което му хрумна — да се надигне веднага от масата, — може би щеше да се спаси, без да нарушава спокойствието си.

Следващите няколко часа наблюдавах бавната развръзка. Нахвърляше нещо самообвинително, после го скъсваше, без да ми го покаже, и всеки път започваше отначало с надеждата, че ще открие изгубеното, а сякаш още повече губеше и вярата в себе си, и себеуважението. Щеше да ми покаже ония прословути неприятни изповеди; когато се стъмни обаче, не видях и дума от писанията, които душа давах да прочета, беше ги накъсал до едно — Ходжа изцяло бе изчерпал енергията си. Когато укоризнено ми се разкрещя, че това е само игра на някакъв гаден неверник, вярата му в себе си бе толкова немощна, че му отвърнах достатъчно нагло — казах, че ще свикне със своята лошотия, тъй че няма какво толкова да се измъчва. Вероятно за да не се подчини на погледа ми, напусна къщата, прибра се по никое време, пропилата се в тялото му миризма ми подсказа, както и бях предполагал, че е ходил в оная къща и се е въргалял с ония вулгарни жени.

На другия ден следобед, за да го подтикна към работа, казах на Ходжа, че е достатъчно силен и че незначителните игри от тоя род не биха могли да го наранят. Нали вършехме тази работа не за запълване на времето, а за да проумеем нещо, та накрая да разбере защо глупаците, както ги наричаше, са такива. Пък и да се опознаем един друг не бе ли достатъчно притегателна работа? И продължих — магията, че познаваш някого до най-незначителните подробности завладява човека, както кошмарният сън.

Той пак се върна на масата, подтикнат не толкова от моите думи, които прие със сериозността, с която би приел шутовщините на някое дворцово джудже, колкото от дневната светлина, която го изпълни с увереност. Вечерта, надигайки се от масата, вярваше в себе си повече, отколкото предния ден. Съжалих го, когато през нощта отиде пак при ония жени.