Орхан Памук - Бялата крепост

След като отговорих, че не знам защо е такъв, какъвто е, припряно допълних, че те там често си задаваха този въпрос, задаваха си го ежедневно и все по-начесто. В момента, докато го изричах, нямах предвид никакъв конкретен пример, никаква идея, нищо, което би подкрепило думите ми — едничкото ми желание бе да отговоря, както желаеше, на въпроса, вероятно, защото инстинктивно усещах, че подобна игра ще му допадне. Изненада се. Гледаше ме с любопитство и настоя да продължа; когато се умълчах, не прояви нетърпение, пожела да повторя всичко значи, те също си задават този въпрос? Забелязвайки, че се усмихвам и забавлявам, моментално се разгневи — не задавал въпроса, понеже те си го задават, задал го е на себе си, без и понятие да има, че те си задават същия въпрос, пък и изобщо не го интересувало какво вършат те. Подир малко с необичаен тон рече:

— Имам усещането, че някакъв глас продължително ми напява нещо в ушите.

Този певец до ухото му го подсетил за покойния му баща — преди смъртта си и той си имал подобен певец, само дето песните му били различни.

— Моят повтаря един и същи напев — каза той, но тутакси, сякаш се бе засрамил, додаде: — Аз съм, какъвто съм, аз съм, какъвто съм, ей!

Аха да прихна, ама се въздържах. Ако това беше приятна шега, трябваше да се разсмее и той; не се разсмя; но се усети, че е на ръба на комичното. Дадох му да разбере, че отчитам и комичността, и историята с напева, понеже този път аз имах нужда да продължи. Подхвърлих, че би трябвало да приеме сериозно историята с напева; певецът, който му пееше на ухото, естествено, не бе друг, а самият той. Усетил подигравка в думите ми, кипна — и той прекрасно го знаел; единственото, което го стъписвало, било защо споменатият глас повтаря думите!

От отегчение — не че го изрекох, разбира се, но съвсем откровено го мислех: знаех не само от собствен опит, а и от братята и сестра си, че резултатите от отегчението при децата-егоисти бяха или продуктивни, или пък глупави. Отвърнах му, че трябва да го вълнува не причината, а смисълът на напева. Тогава ми хрумна, че може и да полудее в тази пустота; самият аз, докато го наблюдавах, се освобождавах от отегчението на безнадеждието и боязънта. Може би този път наистина му се възхитих; стори ли го, значи в живота и на двама ни този път щеше да се случи нещо реално.

— Какво да направя в края на краищата? — попита, обладан от безизходица.

Отговорих му, че трябва да мисли защо е такъв, какъвто е, но не го изрекох като съвет; защото отговорът на този въпрос бе у самия него, аз не можех да му помогна. Подметна подигравателно:

— Какво да направя в края на краищата, в огледалото ли да се гледам?

Беше ясно — не се е успокоил. Не бързах с отговора, вероятно премислях. Повтори:

— Какво, в огледалото ли да се гледам в края на краищата?

Вбесих се — доникъде, казах си, няма да стигне Ходжа, нищо няма да узнае за себе си. Исках да го забележи, идеше ми открито да му заявя, че без мен нищо няма да измисли, ала ми липсваше смелост; казах му с най-безчувствения си вид да върви да се гледа в огледалото. Не, не смелост ми е липсвала, просто не съм бил в настроение. Вбеси се, на излизане тръшна вратата и изкрещя: бил съм глупак.

Когато след три дни подхванах същата тема и забелязах, че има желание да говорим за „тях“, прищя ми се играта да продължи; беше обнадеждаващо, колкото й да е, мисълта му щеше да е ангажирана. Казах му, че те се гледаха в огледалата и го правеха много по-често от тукашните хора. Не само дворците на крале, принцеси и благородници, а и домовете на простолюдието са пълни с грижливо обрамчени, окачени по стените огледала; но не единствено по тази причина просто те са ни изпреварили в тая работа, защото непрекъснато мислят за себе си.

— В коя работа? — попита ме той със смайващо любопитство и простодушие.

Стори ми се, че е повярвал на всичко, ала след миг се подсмихна и рече:

— Значи от сутрин до вечер се гледат в огледалата!

За пръв път се присмя на онова, което бях изоставил в родината. Ядно затърсих подходящите думи, които да жегнат сърцето му и внезапно, без да го мисля, без да го вярвам, изрекох, че самият той вече можеше да разсъждава що за човек е, само че му липсва смелост да го направи. Изпитах наслада, като видях как оскърбено, точно както желаех, се сгърчи лицето му.

Само че си платих прескъпо за тази наслада. Не защото ме заплаши, че ще ме отрови; а защото след няколко дни пожела да демонстрирам смелостта, каквато на него, както съм бил заявил, му липсвала. Първоначално се постарах да обърна всичко на шега; шегата бе, че колкото с гледане в огледалата, толкова и с размисъл, можеш да проумееш що за човек си; избълвал съм онези думи, за да го ядосам; ала явно не ми повярва: заплаши ме, че не докажа ли своята смелост, ще намали дажбата ми и отгоре на туй ще ме заключи в стаята — да съм опишел чрез размисъл на лист хартия какъв съм; искал да види как става тая работа и доколко съм куражлия.