Орхан Памук - Бялата крепост

Върху скъпата и снежнобяла хартия, донесена само преди дни от Изток, всяка сутрин изписваше надслова „Защо съм, какъвто съм?“, ала под този надслов не следваше нищо по-различно от разсъжденията защо другите са долни и глупави. Разбрах, че след смъртта на майка му се отнесли с него несправедливо, че с малкото наследени пари заминал за Истанбул, присъединил се по някое време към едно теке 28 28 Молитвени домове с жилища за дервишите, мюсюлмански манастири. — (Бел. прев.) , но го напуснал, след като проумял, че там всички до един са подлеци и лицемери. Поисках да разкаже малко повече за премеждието си в текето; сметнах, че щом е успял да се освободи от тях, Ходжа е постигнал съществен успех — разграничил се е от останалите. Когато му го изтъкнах, побесня и изрече, че проявявам любопитство с едничката цел някой ден да се възползвам от грозните подробности в негова вреда; било ми в повече и това, дето съм го научил досега, а стремежът ми да разбера подробности от тоя род тук той използва вулгарен, свързан с нагона израз бил твърде съмнителен. Сетне надълго ми заразправя за сестра си Семра, подчертавайки добротата й и проклетията на съпруга й, както и мъката, която изпитвал, понеже не я е виждал от години, ала забелязвайки интереса ми, отново прояви мнителността си и смени темата: как, след като дал последните си пари за книги, дълго не се занимавал с друго, освен с четене, как по-нататък понамирвал тук-таме работа като писар, докато разкрил колко безчестни са хората; внезапно се сети за Садък паша — наскоро от Ерзинджан бяхме получили известие за смъртта му. Със Садък паша се запознал тъкмо по онова време и веднага го впечатлил с интереса си към науката; пашата го уредил да преподава в началното школо, но всъщност бил глупак. Една вечер, беше към края на двумесечната му работа, съжали за всичко написано и го накъса. Ето защо сега, когато чрез силата на въображението си възстановявам неговите писания и своето минало, аз без всякакъв страх се отдавам на детайлите, които толкова ми допадат. Със сетното останало му вълнение написа някои неща, които определи като „Глупаците, които отлично познавах“, но се ядоса всички тия писания нямало да го отведат доникъде; не бил узнал нищо ново; не знаеше и сега защо беше, какъвто беше. Бил съм го измамил, бил съм го принудил напусто да разсъждава за неща, които не желаел да си припомня. Щял да ме накаже.

Незнайно защо думата „накаже“, напомняща първите ни съвместни дни, се вряза по онова време в съзнанието му. Понякога ми се струваше, че му вдъхвам кураж като един послушен, благоразумен страхливец. Реших, подхване ли пак темата за наказанието, да му се опълча. Известно време Ходжа сновеше нагоре-надолу из къщата, докато окончателно му додея да си припомня. Сетне спря отново пред мен и заяви, че би трябвало да запишем основната идея: така, както човек наблюдава своя външен вид, вглеждайки се в огледалото, по същия начин би могъл да открие и своето естество, наблюдавайки дълбините на собствените си размисли.

Блестящата аналогия развълнува и мен. Тутакси се настанихме от двете страни на масата. Този път, макар и полуиронично, изписах в началото на страницата: „Защо съм, какъвто съм?“. И се впуснах в един детски спомен, свързан със стеснителността ми, понеже той, така ми се струваше, бе характерна моя личностна особеност. Когато изчетох писанията на Ходжа, жалващ се пак от чуждата лошотия, ми хрумна идея, сторила ми се в онзи момент значима, и вметнах, че Ходжа би трябвало да опише и собствената си лошотия. По онова време, след като бе изчел моите неща, той ми каза, че не е страхливец. Противопоставих му се; да, не беше страхливец, само че и той, като всеки друг, притежаваше отрицателни черти и бе достатъчно да се вгледа в тях, за да открие себе си. Нали аз бях постъпил така, а той желаеше да бъде като мене; ядоса се, че бях забелязал това му желание, ала се въздържа и в стремежа си да бъде умерен, каза: лоши са останалите, е, не всички, разбира се, но понеже повечето хора са несъвършени и настроени отрицателно, всичко е невярно. На това отгоре заяви, че съм бил против него, след като твърдя, че самият той трябвало да осъзнае лошите си черти, които не бяха никак малко. Нагло добавих, че Ходжа е много по-лош от мен.

Ето така започнаха онези комични и ужасяващи лоши дни! Седнех ли пред масата, той ме връзваше за стола, настаняваше се отсреща и ми нареждаше да пиша, каквото си пожелаеше; само че какво — не знаеше и самият Ходжа. Вълнуваше го единствено аналогията — така, както човек наблюдава външността си в огледалото, по същия начин би трябвало да наблюдава и вътрешността си — своя разум. Знаел съм как да го постигна, но съм криел от него тайната. В очакване да опиша тази тайна, Ходжа се настаняваше срещу мен, а аз изпълвах листовете с истории, преувеличаващи моята лошотия: така, преувеличавайки, с удоволствие описвах дребните си детински кражби, лъжите от ревност, интрижките, които правех, за да ме обичат повече от братята и сестра ми, плътските си прегрешения. Изчиташе ги с интерес, с боязън и със странна наслада, която ме смайваше, сетне ядът му нарастваше и започваше прекомерно да ме тормози. Вероятно това бе своеобразен бунт, не му се щеше да се примири с лошотията в моето минало, която, предусещаше, щеше се превърне в негова собствена. Беше започнал да ме удря в буквалния смисъл на думата. Прочетеше ли за някое мое прегрешение, казваше „ти си безчестен“ и с гняв, примесен с насмешка, ме перваше с юмрук по гърба; нещо повече, неуспял да се въздържи, дори ме шамароса. Вероятно всичко това го вършеше поради явното притеснение, че от двореца все no-рядко го търсят, а той така и не смогваше да се убеди, че ще изнамери нещо по-завладяващо от моята и от собствената си персона. Но, докато все повече се вглъбяваше в моите прегрешения и докато все повече ми налагаше детинските си наказания, аз все повече се изпълвах със странна увереност — бях започнал да мисля, че за първи път го държах в ръцете си.