Орхан Памук - Бялата крепост

Той обаче не преувеличи поражението си — не това бяха, естествено, хората, които ще разберат как се въртят земята и звездите; не от тяхното разбиране се нуждаеше сега; нужно му бе да го разбере онзи, комуто предстоеше излизане от пубертета; може и да ни е търсил, докато сме отсъствали и да сме си изтървали шанса, заради онези четири-пет куруша, които щяхме да вземем след жътва. Приключихме делата си и се завърнахме в Истанбул веднага, щом младежът, дето изглеждаше най-буден от всички будни младежи, стана кехая.

Следващите три години бяха най-лошите. Всеки ден като предишния ден, всеки месец като предишния месец, всеки сезон като всеки друг, вече изживян сезон — отегчително, изнервящо повторение; огорчени и обезнадеждени, отново виждахме същите неща и сякаш напразно очаквахме някакво поражение, което не можехме да назовем. Пак го викаха понякога в двореца и чакаха от него неангажирани с нищо тълкувания, пак всеки четвъртък следобед обменяше мисли със своите приятели по наука в муваккитхането, пак се виждаше със своите ученици сутрин и ги налагаше, макар и не тъй редовно, както преди, пак се опълчваше, но вече не така категорично, на дошлите да го сватосват, пак, за да се люби с жени, бе принуден да слуша оная музика, която твърдеше, че вече не харесва, пак понякога се задушаваше от отвращението, което изпитваше към глупаците, пак понякога се затваряше в стаята си, изтягаше се върху постелята и гневно подхващаше напосоки ту някой от разхвърлените наоколо ръкописи, ту някоя банална книга, и загледан в тавана, чакаше.

Успехите на Кьопрюлю Мехмед паша — подробности научаваше от приятелите си в муваккитхането — още повече увеличиха безнадеждността му. Казвайки ми, че флотилията е сразила венецианците, или че е възвърнала островите Тенедос и Лимнос, или че бунтовникът Абаза Хасан паша е смазан, той добавяше: това са последни и преходни триумфи; последни движения на сакатия, които в скоро време ще го погребат в тинята на собствената му глупост и некадърност — сякаш очакваше някакво злощастие, което да промени изнуряващите ни повече от самото им повторение дни. Отгоре на туй не смогваше и да се успокои, тъй като нямаше вече нито търпение, нито надежда, за да се съсредоточи пространно върху онова, което наричаше наука — въодушевлението му от всяка нова идея траеше не повече от седмица и щом се сетеше за глупаците, мигом забравяше всичко. Всъщност, не беше ли достатъчно онова, което бе измислил за тях досега? Заслужаваше ли си толкова да си блъска главата? Толкова да се ядосва? Може би още не бе набрал силата и щението да постигне това познание в подробности, понеже през онези дни току-що бе започнал да учи как да се разграничава от тях. Беше започнал да вярва обаче, че се различава от тях.

Пълното отегчение роди първото му просветлено вълнение. В онези дни, тъй като не позволяваше на никоя тема задълго да завладее съзнанието му, като егоистично, наивно хлапе, неспособно да си намери занимание, той прекарваше времето си, взирайки се с празен поглед през прозорците, редувайки една стая с друга, слизайки и качвайки се от единия етаж на другия. Когато посред изнервящите, безконечни разходки се отбиеше при мен — дървената къща непрестанно проскърцваше, — знаех, че очаква да му подхвърля утешителна забава, идея или дума, изпълнена с надежда. Въпреки боязливостта си, не изричах жадуваната дума, за да не прахосам нищичко от силата на изпитваните към него гняв и отвращение. Не изрекох жадуваната дума и когато, прекършвайки гордостта си, измърмори няколко незначителни фрази, за да измъкне моя отговор; и когато ми съобщи, че има вест от двореца, която би могла да се изтълкува положително или че някоя нова идея би могла да бъде доведена докрай, ако упорства и я следва, аз се правех, че не го чувам или направо потисках вълнението му, изтъквайки начаса най-баналната страна на изреченото от него. Харесваше ми да го наблюдавам как се гърчи в пустотата на безнадеждието.

След време обаче в тази пустота той откри нова идея, която да го забавлява; вероятно, за да е верен на себе си, вероятно, за да не го отведе умът му, навикнал само да се плъзга по подробностите на каквото и да било, извън границите на собственото му нетърпение. По онова време му дадох отговор — искаше ми се да го окуража; нещото, за което бе се досетил, привлече и моя интерес; пък и може би се надявах, че тъй ще ме забележи. Веднъж, надвечер, звуците от обикалящите стъпки, от които къщата проскърцваше, отекнаха в стаята ми — с вид на човек, възнамеряващ да изрече нещо банално и просто, Ходжа запита: „Защо съм, какъвто съм?“ В желанието си да го поощря, отговорих.