Орхан Памук - Бялата крепост

Така, всяка заран сядаше пред масата с надеждата да навакса загубеното предишния ден, премисляше какво би измъкнал от предстоящите за описване през деня прегрешения и вечерта се надигаше, струпвайки върху масата още малко от оставащото му в наличност. Вече не презираше мен, понеже презираше себе си; струваше ми се, че най-сетне съм открил усещането за равенство помежду ни, което, въобразявах си, съществуваше в първите ни дни, прекарани заедно; бях предоволен. Тъй като се притесняваше от мен, бе заявил, че не е задължително да сядам на масата; това бе добър знак, ала гневът ми, натрупал се през годините, нямаше спирачка. Жадувах да си отмъстя, да премина в атака; и аз като него бях изгубил мярата: успеех ли още мъничко да подсиля съмненията му в себе си, успеех ли предпазливо да го унижа, изчитайки част от изповедите му, грижливо укривани от мен, аз се надявах, че робът вече щеше да бъде той, не аз, лошият вече щеше да бъде той, не аз. Всъщност признаците за това бяха налице — от време на време усещах как иска да бъде абсолютно сигурен дали не му се подигравам; като всички слаби хора, изгубили доверие в себе си, и той беше почнал да чака моето одобрение; все повече се интересуваше от мнението ми по незначителни, ежедневни въпроси — как мисля, добре ли му стоят дрехите, подходящо ли е отвърнал на еди-кого си, намирам ли за добър ръкописа му? Понякога, за да не се откаже от играта, изпадайки в безнадеждност, принизявах себе си, хем за да се успокои. Погледът му изразяваше: „Ах, ти, хитрецо!“, но вече не ме налагаше с юмруци; сигурен бях — смяташе, че самият заслужава юмрук.

Прелюбопитен бях да узная какво представляваха изповедите, разкриващи степента на самопрезрение у Ходжа. По онова време, поради навика си да го принизявам, не открито, а само пред себе си, смятах, че изповедите му представляват най-обикновени, необосновани прегрешения. Сега, когато се мъча да представя достоверно миналото си и си казвам, че трябва да пресъздам в детайли една-две изповеди, от които не успях да прочета нито ред, не намирам никакво прегрешение, подхождащо на Ходжа дотам, че да наруши равновесието в моята история и в живота, който си фантазирах. Предполагам обаче, че всеки в моето положение би могъл наново да се изпълни с доверие към себе си — държа да кажа, че принудих Ходжа неусетно за него самия да стигне до откритие и разбулих неговите, и на такива като него, слаби страни, макар и не толкоз отчетливо и открито! Във всеки случай съм си мислел: не са далеч дните, когато ще съсипя не само него, но и хората като него; ще ги съсипя, доказвайки собствените им прегрешения — читателите на моята история вече схващат, надявам се, наложителността да науча от Ходжа точно толкова, колкото той научи от мене! Вероятно сега разсъждавам така, понеже остарявайки, много повече търсим симетрията, дори в повествованията. Изпитвах нужда да разпаля у себе си екзалтацията на натрупаната през годините омраза. И в мига, когато достатъчно се самоунижи, щях да принудя Ходжа да приеме моето превъзходство, моята независимост, след което нагло щях да поискам документ за освобождаването си. Представях си как ме освобождава без всякакви възражения и обмислях детайлите на бъдещата си книга, в която, след като се завърна в родината си, ще опиша приключенията си и турците. Колко лесно бях изгубил мярката! Вестта, която ми съобщи една сутрин, промени всичко.

В града пламнала чума! В началото не повярвах, понеже го изрече тъй, сякаш ставаше дума за някой далечен град, а не за Истанбул; запитах го как е чул новината и поисках да узная подробности. Били забелязали, че броят на мъртвите нараства, та се досетили, че явно става дума за болест! Надявах се да не е чума, разпитах го за симптомите на болестта. Ходжа ми се усмихна — не би трябвало да се интересувам, разболея ли се, нямало как да не го разбера, щом прекарам три дни с температура. Под ушите, по подмишниците и по корема се образували отоци, жлезите се възпалявали, идвала високата температура; после раните се пукали, после от белите дробове изригвала кръв, а умиращите кашляли като туберкулозни. Добави, че умирали по двама-трима във всеки квартал. Притеснено попитах за нашия — о, че как тъй не съм чул, с висока температура, стенейки, бил починал майстор-зидарят, дето се беше изпокарал със съкварталците, понеже децата омитаха ябълките в градината му, а кокошките влизаха в нея през дуварите. Чак сега разбрали, че е починал от чума.

И пак не ми се искаше да повярвам; вън всичко бе толкова обичайно, минувачите под прозореца ми тъй спокойни, а аз като че ли се нуждаех, повярвам ли в реалността на чумата, някой да сподели моята паника. На следващата сутрин, веднага щом Ходжа тръгна за школото, изскочих на улицата. Потърсих местните помюсюлманчени италианци, с които се знаех от единайсет години. Единият, новото му име бе Мустафа рейс 29 29 В случая означава капитан — едно от значенията на думата. — (Бел. прев.) , бе отскочил до корабостроителницата; другият, Осман ефенди, въпреки че тропах по вратата така, сякаш я блъсках с юмруци, отпърво не ме покани, казал на слугата да ми предаде, че не си е вкъщи, ама не издържа и когато вече си тръгвах, ме повика. Как съм можел да питам дали наистина има чума? Не съм ли забелязал носилките с мъртъвците по улиците? После каза, че съм уплашен — личало си по лицето ми, страхувал съм се, понеже все още съм се уповавал на християнството; човек, ако искал тук да бъде щастлив, трябвало да стане мюсюлманин, ала преди да се затвори във влажната тъмнина на къщата си, нито ми стисна ръката, нито ме докосна. Беше време за намаз и когато видях струпалите се в джамийските дворове хора, уплашено забързах към къщи. Бях обзет от оглупяването и от объркването, които завладяват човек в мигове на нещастие. Бях сякаш забравил миналото си, паметта ми бе избледняла, а аз бях като парализиран. Когато зърнах в квартала ни хора с носилка, нервите ми се опнаха до крайност.