Орхан Памук - Бялата крепост

Падишахът слушал как Ходжа споделя проекта си, сякаш слушал пленителна приказка, аз също първица научавах за него. Като се върнали с колите в двореца, попитал: „Как мислиш, какво ще роди лъвицата?“ Тоз път Ходжа предварително бил обмислил отговора си, та рекъл: „Новородените лъвчета ще имат голяма прилика помежду си!“ У дома разясни, че в тия му думи нямало никакъв риск. „Ще покоря това глупаво хлапе — закани се той. — По-изкусен съм от главния астролог Хюсеин ефенди!“ Останах смаян от епитета, употребен за падишаха; отгоре на всичкото се и засегнах. По онова време, изпълнен с досада, се занимавах с домакинството.

Тази дума се превърна насетне в магически ключ, подхождащ на всяка една ключалка — понеже бяха глупави, те изобщо не разсъждаваха, наблюдавайки движещите се над главите им звезди, понеже бяха глупави, научавайки нещо, най-напред питаха за какво се използва, понеже бяха глупави, се интересуваха не от подробностите, а от обобщенията и прочее и прочее. Не че и на мен са ми били по вкуса някои съждения от преди години в родината ми, ама защо пък да занимавам с тях Ходжа. И без туй по онова време го интересувах не аз, интересуваха го глупаците. Моята глупост била различна. Съвсем лекомислено му бях доверил съня си от ония дни — вместо мен в родината ми отива той, жени се за моята годеница, на сватбата така и не забелязват, че аз съм той, аз пък от своето кътче, облечен в турски дрехи, гледам веселбата, зървам мама и ощастливената си годеница, ала и двете, без да разбират кой съм, ми обръщат гръб; и се будя от сълзите си.

По онова време той на два пъти посети пашата в конака. Пашата май не одобряваше това сближаване на Ходжа с падишаха, останало извън контрола му; подложил го на същински разпит — подпитвал за мене, наредил да ме проучат, ама Ходжа ми го призна доста по-късно, едва като заточиха пашата и той се махна от Истанбул, защото съм щял, според Ходжа, да прекарам всичките си дни в тровещ ме страх. И все пак усещах, че пашата проявява по-голям интерес към мен, отколкото към Ходжа; гордостта ми бе поласкана — приликата ми с Ходжа тревожеше пашата повече и от мен самия. По същото време приликата като че ли бе загадка, която Ходжа не искаше да разбули, съществуването й обаче ми вдъхваше странен кураж — казвах си понякога, че докато Ходжа е жив, благодарение на нашата прилика всички заплахи ще се отдалечават от мен. Вероятно поради това и му възразих, когато приобщи към глупаците и пашата; тогава той се нервира. Понеже съзнавах, че хем не можеше да се отърве от мен, хем се срамуваше от мен, това ме тласкаше към безочие, каквото не ми бе присъщо — от време на време го разпитвах за пашата, питах го какво говори за нас двамата, предизвиквайки у Ходжа някаква ярост, чиято причина май не му беше ясна. Той упорито повтаряше, че предусещал как ще подложат крак на пашата, как съвсем скоро еничарите ще сторят нещо, как нещо се мъти и в двореца. Така че, нали и пашата го беше казал, ако ще работи върху оръжието, трябвало да го създаде не за някой везир, който днес е на власт, пък утре — не, а за да го поднесе на падишаха.

Известно време смятах, че се занимава единствено с това непознато оръжие; занимава се, виках си, ама не напредва. Защото ако напредваше, нямаше как да не го сподели, да не ми разкаже за сътвореното, за да разбере какво мисля, независимо от това, че се опитваше да ме подценява. Една вечер, правехме го веднъж на две-три седмици, се отбихме в оная къща в Аксарай, послушахме малко музика, любихме се с жени и се прибрахме. Ходжа ме уведоми, че ще работи до сутринта, после ме поразпита за жените — никога не говорехме за жени, — после внезапно изрече „мисля“ и без да сподели какво мисли, се затвори в стаята си още с пристигането ни. Останах сред книгите — мързеше ме вече дори да ги разгръщам, — и размишлявах за него, за неговия, сигурен бях, ненапреднал проект или идея, размишлявах за погледа му, прикован към празните листа върху масата в затворената стая — седи на масата, без да е свикнал докрай с нея, седи с часове и напусто на масата, все повече обладаван от срам и от ярост.

Измъкна се от стаята доста след полунощ със смирения свян на нуждаещо се от помощ учениче, сломено от някакъв дребен въпрос, покани ме вътре, до масата.

— Помагай — изрече без всякакво притеснение. Дай да го обсъдим заедно. Не мога сам да напредна.

В първия миг реших, че е нещо, свързано с жените и премълчах. Като видя моя празен поглед, добави сериозно:

— За глупаците мисля. Защо са тъй глупави? Сетне, сякаш предварително знаеше отговора ми, продължи: — Добре де, те може и да не са глупави, ама нещо в главите им липсва.