Орхан Памук - Бялата крепост

Като заговорили за звездите, пак станало дума за мен. Разбирах, че тая тема не допада на Ходжа. След настъпилото мълчание пашата пренасочил вниманието си към останалите гости. На самата вечеря Ходжа още веднъж наченал разговор за звездите и своите открития — пашата обаче рекъл, че когато и да се опита да си припомни лицето ми, пред очите му е все лицето на Ходжа. Сътрапезниците взели да бръщолевят за това как се създават двойките от приличащи си хора, припомняли си разни попреувеличени примери за близнаците, дето били обърквани от собствената си майка, за други двама, дето се страхували да се погледнат, ама пък щом поотрасли, станали неразделни, за разбойници, разменили местата си с невинни. Вечерята приключила, гостите тръгнали да се разотиват, а пашата настоял Ходжа да остане.

В началото, когато Ходжа подхванал своите разяснения, на пашата не му било особено забавно, дори изглеждал недоволен, наново помръкнал заради доста заплетените и не дотам ясни разяснения, ала след като изслушал за трети път наизустения от Ходжа текст и проследил на няколко пъти бързото въртене на нашия модел на вселената и звездите, май нещичко взело да му просветва, проявил едва забележим интерес и се заслушал по-внимателно в изложението на Ходжа. Тогава Ходжа развълнувано му повторил, че звездите не се въртят така, както си въобразяват всички, а ей така. „Добре де — рекъл накрая пашата. — Разбрах. Може и така да е, що да не е така.“ И Ходжа млъкнал.

Представих си тягостната, продължителна тишина. Вгледан през прозореца в тъмнината на Босфора, Ходжа промърмори: „Защо спря да говори, защо не продължи?“ Ако това представляваше въпрос, то и аз, като него, не знаех отговора: подозирах всъщност, че Ходжа има някаква представа как пашата би продължил онзи разговор, ала не каза нищо. Май всекиму е съдено да изпитва безпокойство, когато другите са различни от него. После пашата проявил интерес към часовника, наредил на Ходжа да го отвори и го разпитал за предназначението на зъбчатките, механизма и топуза. Внезапно напъхал с боязън пръста си в тиктакащия механизъм, сякаш бъркал в бърлогата на черна страховита змия, и тутакси го отдръпнал. В този момент Ходжа му говорел за часовниковите кули, за силата, която би придобила молитвата, ако всички я извършват едновременно; най-неочаквано пашата се разгневил и изрекъл: „Отърви се от него! Ако щеш го отрови, ако щеш му върни свободата. Та да мирясаш.“ Вероятно съм стрелнал поглед към Ходжа със страх и надежда. Каза, че докато не стигнат до същината на работата, няма да ми върне свободата.

Не попитах какво бе нещото, до чиято същина трябваше да се достигне. Предчувствах, вероятно, че и Ходжа не знае какво е, а може би и аз се боях да науча какво е. После преминали на други теми, а пашата начумерено и презрително оглеждал съоръженията. Надеждата, че пашата може отново да прояви интерес, накарала Ходжа, макар да не бил желан повече, да остане в конака до късно през нощта. После пашата заповядал да натоварят съоръженията в колата. Представих си как някой в някаква къща покрай безмълвния и тъмен път, по който се връща колата, не смогва да заспи в леглото си: слуша тиктакането на големия часовник сред трополенето на колелата и се измъчва от любопитство.

Ходжа стърча прав до зори. Искаше ми се да пална угасналата свещ — не я запалих. Виждах, че е готов да сподели нещо и промълвих: „Пашата ще разбере.“ Промълвих го в мрака и, макар той също да знаеше, че не си вярвам, не след дълго все пак отговори — имало проблем и проблемът бил в това да се разгадае тайната на мига, в който пашата е спрял да говори.

При първия сгоден случай посети пашата с надежда да разгадае тайната. Пашата тоз път го посрещнал приветливо. Бил премислил случилото се, бил проумял намеренията му. И като поразведрил Ходжа, се похвалил, че в момента го занимава едно ново оръжие. „Оръжие, което ще превърне света за нашите врагове в тъмница.“ Тъй рекъл, без да уточнява какво ще представлява оръжието. Така че ако Ходжа реши да пренасочи натам своите чисто научни интереси, само тогава щял да го подкрепи. Не обелил, естествено, и дума за възнаграждението, което очаквахме. Единствено връчил на Ходжа кесия с акчета. Отворихме я вкъщи, преброихме седемнайсет монети — необичайна бройка! След като му връчил кесията, рекъл, че ще убеди падишаха да приеме Ходжа. Детето, обяснил, проявява интерес към „тия неща“. Думи, които не впечатлиха ни мен, ни лесно обнадеждаващия се Ходжа, ала седмица по-късно получихме вест. Подир залез слънце, след края на постите, пашата щял да ни отведе, и мене включително, при султана.