Робърт Паркър - Хартиената кукла

Оставих папката, станах и се разходих из къщата. Тя беше богато украсена в стила на един определен период. Нямаше нищо, което да не е в дадения стил или да не си подхожда. Стигнал до върха на стълбите, завих надясно и се отправих към господарския апартамент. Ченгетата вече бяха отбелязали, че семейство Трип имаха отделни спални и бани. Спалните се свързваха с обща всекидневна. В нея имаше избеляло канапе на червени райета във викториански стил, два прави стола, покрита с кожа маса с дебели крака пред прозореца. Имаше един екземпляр на „Гордост и предразсъдъци“ от Джейн Остин. Изглеждаше чисто нов. Беше подвързан с червена кожена подвързия, която си подхождаше с цвета на кожената покривка на масата. До стената срещу прозореца имаше голям махагонов шкаф с богато украсени месингови панти. Отворих го. Беше празен. Стаята беше уютна като зъболекарски кабинет. Преминах през всекидневната и влязох в спалнята й. Тя явно си беше чисто нейна: голям балдахин на четири колони, подобен на тези в кралските спални покриваше леглото й, покрито със старинна дантелена кувертюра, тежко падащи събрани драпирани завеси с цвета на старо злато, дебел килим с цвета на слонова кост, на стената в подножието на леглото имаше голям натюрморт от деветнайсти век, представляващ зелени круши в синя и бяла купа. Чекмеджетата на скрина й бяха пълни с пуловери, блузи и по-екзотично бельо, отколкото бях очаквал. Имаше малка стаичка, пълна с дрехи, напълно подходящи за стълба на обществото на Бийкън Хил. Имаше може би около трийсетина чифта обувки. Кутията й за бижута беше пълна. Кутията за гримове също.

Седнах на леглото й. Седем възглавници бяха внимателно подредени, както ги бе оставила последния път, когато е била тук, или прислужницата ги е подредила така тази сутрин. Ослушах се в тишината. Навън беше прохладен ден и климатичната инсталация се беше самоизключила. Не чувах тиктакането на часовника. Чувах само тишината и, колкото повече слушах, толкова повече я чувах. Нищо не се движеше. Никой не прошепна „Икономът е убиеца.“

Станах, минах през стаята, през всекидневната и отидох в спалнята на Лаудън Трип. Тя беше подредена в същия стил, както и останалата част от къщата. Стилът, създаден от нея или от декоратора й. С тази разлика, че нямаше балдахин, леглото с четири колони около него беше същото като нейното. На масичката до леглото имаше дебела книга с меки корици — последния роман на Скот Търоу. До него лежеше дистанционното управление за телевизора. Имаше натюрморт на стената и абсолютно същият шкаф както в стаята на Оливия, поставен на същото място. Отворих го. В него беше телевизорът с голям екран, свързан през отвор отзад с електрическите и кабелни изводи. На долния рафт бяха подредени списания: Спортс Илюстрейтид, Форбс, Тайм, две стари притурки на Ню Йорк Таймс и телевизионният справочник за тази седмица. Другите стаи бяха безлични и съвършено подредени. Детските — също. На третия етаж имаше стаи за гости.

Върнах се в хола, взех снимката на Оливия Трип и седнах на канапето, облечено в сатен и я разгледах. Беше блондинка с къса свободно пусната коса, както ходят богатите бели англосаксонски протестантки. Кожата й имаше здравословен вид, като на човек, който спортува. Очите й бяха раздалечени. Носът й беше прав и доста тесен с драматично разширяващи се ноздри. Беше се опитвала да удебели тънките си устни с помощта на молив. На врата си носеше перлен гердан. Приличаше на жена на около четирийсетгодишна възраст.

Била е на четирийсет и три, когато е починала. Не е запланувала смъртта си, не е имала време да се подготви, разхождала се е, добре облечена, може би с вкус на шоколадова бисквита в уста, може би е мислила за децата си или за съпруга си, или за секс, или й се е спяло, или за някоя важна работа, а може би се е опитвала да си спомни думите на някоя песен на Хари Белафонте. И някой се е появил иззад сянката, без лице, мълчалив в тихата лятна нощ, с дълъг чук в ръка. Въоръжен, като дивак от каменната ера. Но това тепърва предстоеше. Лицето от скъпия портрет не показваше дори и намек за предстоящите събития. То ме гледаше спокойно, безличностно, изпразнено от съдържание.

— Какво, за бога, сте се загледали?

Вдигнах очи. Бяха децата.

Тя беше хубавичка. Ниска, със стегнато тяло, руса конска опашка, големи теменужени очи, устни, които изглеждаха леко подути. Беше си сложила твърде много грим и около нея витаеше нещо, което като че ли викаше „Не ме гледай“, докато в същото време гримът и дрехите, с които беше облечена, крещяха „Виж ме!“