Адел Паркс - Да си намериш майстора

— Хубаво ли беше? — надвиквам се с течащата вода.

— Не особено… почти не се познаваме.

Тогава за какво страда? Връщам се в стаята и я повличам към банята.

— Къде сгреших? — терзае се. Задава ми този въпрос толкова често, че вече разполагам с огромен арсенал от отговори: „Грешката не е у теб“, „Мъжете не са в състояние да ти предложат нищо повече“, и така нататък, и така нататък. Никой от тях не помага. Иси редовно се оставя да й разбият сърцето.

Докато се окайва във ваната, позвънявам на румсървис. Нуждаем се от солидна утеха, затова поръчвам разточителна, мазна, пържена закуска (могъщ лек против махмурлук и разбити надежди), какви ли не сладкиши и огромни чаши с горещ шоколад, над които се вие благоуханна пара. Набързо взимам душ, докато Иси преглежда неделната преса. Закусваме върху гигантското легло, увити в луксозни бели халати. Преливам от щастие. За мен това е съвършената неделна утрин. Иси обаче щеше да бъде по-щастлива, ако вместо с мен беше с мъж.

— Добре де, какво ти пука толкова? — искрено недоумявам. — Хем получаваш пълно обслужване, хем на сутринта не се налага да водиш дебилни разговори. Така съчетаваш предимствата на двата начина на живот.

Иси въздъхва:

— Ами ако разговорът не е дебилен, а вдъхновяващ?

— Което е малко неправдоподобно, не смяташ ли?

Тя отново отронва въздишка, този път дълбока. Знам, че й лазя по нервите.

— Не, не смятам. И мъжете са хора, Кас, и са способни на човешки взаимоотношения.

Далеч не смятам, че по отношение на връзките мъжете са по-подли или по-неверни от жените. Подобно виждане е крайно архаично. Когато обаче в едни взаимоотношения се намеси сексът, всякаква честност, почтеност и доброта мигновено се изпаряват. Накрая някой неминуемо ще пострада. Просто предпочитам този някой да не съм аз. Или Иси. Или Джош.

Мярвам отражението си в огледалото на тоалетката. Виждам образа, който виждат околните — жена, висока метър шейсет и осем, с огромни сини очи и дълга черна коса, осми размер конфекция. Секси, стилна, безупречна. Но все още се изненадвам от факта, че те не виждат онзи образ, който виждам аз — пълничко седемгодишно дребосъче, зарязано от баща си. Навремето смятах, че не само не съм достатъчно красива, за да задържа и собствения си баща, но дори подозирах, че ни напуска именно заради мен. Дали не съм била прекалено непослушна? Или може би си тръгна заради онзи път, когато двамата с Джош преорахме зеленчуковите му лехи? Когато пораснах достатъчно и осъзнах, че причината далеч не е в мен и виновницата всъщност е госпожица Хъдли — едрогърдестата му руса секретарка, — вече бе твърде късно. В продължение на цяло десетилетие непрестанно се бях самообвинявала. Логичните аргументи прекалено много закъсняха. Психологическата мотивация на поведението ми далеч не е толкова неразгадаема. Травматично усещане за измяна и прочие. Страдам от комплекса, че никой мъж не ме обича достатъчно, за да остане с мен, и пренасям този комплекс върху способността на мъжете по принцип да бъдат верни. Като защитна реакция съм развила жизнен стереотип, подчинен на цинизъм, самоограничаване и пресметливост. Изключително ефикасна профилактика срещу болка. Наранявам, преди да ме заболи. Захвърлям, преди да пострадам. Никога не се ангажирам.

— Повсеместна грешка е да се смята, че сексът и любовта изобщо са съвместими. Откъде накъде? Никой не си въобразява, че е влюбен, само защото е гладен, уморен или жаден. Защо тогава решаваш, че си влюбена, само защото ти се чука?

— О, тези разсъждения са твърде сложни за мен — изплъзва се Иси. Не че не ме разбира — просто ме смята за жестока, но е прекалено възпитана да го признае.

Уговорила съм се да прекарам неделния следобед с майка си, но Иси решава да дойде с мен, тъй като не е в състояние да преживее остатъка от деня насаме. Радвам се, че ще отидем заедно, но се дразня, задето вярва, че е възможно да останеш „насаме“ в седем милионен град с десетки музеи, неизброими галерии, стотици магазини и милиони заведения.

Заварваме майка ми да чете любовен роман в градината. Многозначително й връчвам торбата с усъвършенстваща литература, която съм й донесла. Тя ми благодари, но искрено се съмнявам, че би пожертвала откраднатите погледи и страстните целувки, за да научи за трудностите и лишенията на ирландците по време на картофения глад. Майка ми е очарована, че може да се суети не само около мен, но и около Иси, и мигновено отлита към кухнята да приготвя чай.