Адел Паркс - Да си намериш майстора

Мама живее в малка, безупречно поддържана къща в Кокфостърс. Домът й е затрупан с мебели, оцелели от брака й. Премести цялото обзавеждане от петстайната самостоятелна къща в Ешър в новата си двустайна къща в редицата долепени една до друга идентични жилища. Резултатът е потресаващ. Невъзможно е да се прекоси която и да било стая, без човек да си хласне хълбока в някой скрин или да си удари пръста на крака в някой стол. Някои мебели буквално са накачулени един върху друг. Столове, качени върху маси, а най-отгоре се мъдрят табуретки. Във всяка спалня има по две легла, макар че никой никога не й гостува с преспиване. Така ми се иска да изхвърли всичко това. И да обзаведе цялата къща от „Хийлс“.

Домът й, както и самата тя, сякаш е заседнал във времето. Като се омъжила за татко, всички коментирали поразителната й прилика с Мери Куонт. Навремето този фасон е бил много моден. Още не го е прежалила. И до ден днешен, трийсет и пет години по-късно, поддържа косата си като известната дизайнерка — тъмна, на бухнала черта до брадичката. Боядисва се на всеки три седмици, сама, в домашни условия. Носи прекалено къси поли и си слага цели тонове очна линия. Външният й вид ми се струва леко смущаващ. Не само защото е демоде, а аз държа на умението да се движиш в крак с модата, но и заради скритото послание. Чрез този фасон заявява на целокупната общественост, че не се е променила и на йота, откак баща ми я е зарязал. Никога не го е казвала открито, но аз зная, че по този начин се съхранява. Надява се, че някой ден той ще се завърне у дома и последните двайсет и шест години ще бъдат заличени като с вълшебна пръчица. Модерен вариант на прочутата Дикенсова госпожица Хавършам.

Майка ми е висока, добре сложена жена с издължени бедра. Успяла е да запази фигурата си. Единственият издайнически белег за възрастта й е миловидно заобленото коремче, което е леко изпъкнало, но със сигурност не е голямо. Има широк гръб и силни рамене. Личи, че е енергична жена. Лицето й с издължено, скулите — изпъкнали. Тесният й прав нос създава впечатлението, че житейските несгоди се плъзгат покрай нея, без да оставят и следа, но заострената й брадичка изпъква силно напред, сякаш поема в себе си цялата болка и жестокост. Светлосините очи допълнително подчертават строгостта на чертите й. И тъй като издават всичките й болки и копнежи, често ги крие зад тъмни очила, дори през зимата. Аз съм наследила този навик от майка си. Макар да не нося тъмни очила, светът ми се струва малко мрачен.

— Във вторник получи ли съобщението ми? — пита мама. Вместо „да, подобри ми настроението за целия ден“ отвръщам:

— Да, но бях твърде заета и не успях да ти върна обаждането. — Тя кима.

— Как мина сватбата? — Подробно е запозната със социалния ми живот и ежедневните ми занимания — стратегическа маневра, която й спестява необходимостта да живее свой живот.

— Сладникаво — отвръщам.

— Разкошно — усмихва се Иси.

— Срамота, да завали точно вчера, а днес времето е толкова хубаво. Е, винаги става така.

— Сигурно са знаели, че ще вали, или поне са го допускали. В крайна сметка е август, живеем в Англия. — Не зная защо се заяждам. Винаги постъпвам така. Майка ми неизменно съумява да провокира най-лошото у мен. В мига, в който я видя, цялото ми възпитание, да не говорим за чар, мигновено се изпарява. Ставам кисела, намусена, груба и безразсъдна. Майка ми насърчава подобно непоносимо детинско поведение, като мълчаливо ме изтърпява. Колкото повече се опитва да ми угоди, толкова по-противна ставам. Винаги напускам дома й ужасно засрамена от себе си.

— Не й обръщай внимание — вмята Иси.

— Разбира се, че не й обръщам — разкисква се мама.

Аз демонстрирам огромен интерес към жълтите петна позасъхнала трева по ливадата. Мама ми поднася парче шоколадов фъч. Като малка го обожавах. Иска ми се да й кажа, че съм на диета, ала е лъжа. Бих го направила единствено напук.

— А на Джош хареса ли му?

— Поне даваше вид — промърморвам. Зная накъде бие този разговор. Натам, накъдето бият всички разговори с майка ми за Джош. Тя изнемогва под тежестта на илюзията, че от нас двамата ще излезе „превъзходна двойка“. Упорства в заблудата си, че невинните му приятелски жестове представляват аванси. Изводите, до които стига, ме вбесяват, но се успокоявам с мисълта, че майка ми няма понятие как е устроена мъжката психика.

— Не го ли поканихте да дойде на чай?

— Имаше други ангажименти. — Сърце не ми дава да се впускам в по-нататъшни подробности — и бездруго изглежда съкрушена.